Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

k8

Разширяване на поетическото



nfcВ една много силна за поезията година журито на наградите „Перото“ към НДК закономерно постави в шортлистата си трите може би най-добри, запомнящи се и много различни помежду си поетични книги. Книги, които имат и нещо общо, правещо ги достойни за награда – личен почерк, ерудиция, вкус към традицията и заиграване с жанрове и форми, усет към езиковия експеримент. Съвременната поезия, при това не само българската, не се отличава с особена страст към ритъма, но в изброените стихосбирки има подчертано желание за ритъм и е постигната една музикалност и прецизност на формите, която прави от стиховете в тях пример за висока поезия. В реда, по който са направени номинациите, трите стихосбирки, за които ще стане дума тук, са: „Книга на ирониите и опрощенията“ от Цочо Бояджиев, „Там, където не сме“ от Георги Господинов и „Когато заспят“ от Надежда Радулова.

Книга на ирониите и опрощенията“ е петата стихосбирка на философа Цочо Бояджиев. Споменавам цифрата, защото тя е достатъчно солидна, за да ни даде основание да говорим за него и като за утвърден поет. Взел всичко най-добро от философията и академичното, Цочо Бояджиев създава една ерудитска поезия, която в същото време не се страхува да говори за ежедневното, дребното, да се взира в човешкото, съизмервайки го ту с другия, ту с Бог. Тази поезия знае, че всичко в света има обратна страна и може да е нещодруго, но нея я интересуват усилията на човека да остане такъв, какъвто е. Тя упорито пита какво може да се добави към собствения живот, за да се удължи и разшири той, и има ли нещо отличително, специфично в него, което да гарантира разпознаване, а в перспектива – и запомняне.

Отговорите, които дава тази поезия, не са кой знае колко окуражаващи, защото в „хамбара на паметта“, какъвто за нея е целият свят със своето минало, настояще, а и бъдеще, тя вижда само изтрити следи (гумата на времето изтрива най-смислените изречения), нащърбено наследство, трудна гаранция за живеене заедно. И все пак тя обещава нещо – обещава способност да се гледа и вижда, да се съпреживява меланхолията, да се следват сенките като гаранция на предметите и даже на живота.

Новата стихосбирка на Цочо Бояджиев може да бъде определена и чрез една от другите страсти на философа – фотографията. Не просто заради снимките в нея, които съпътстват някои от стихотворенията, особено тези за градовете. Интересно е, че както във фотографиите, така и в стихотворенията за Кьолн и Парижнапримерлипсват традиционните разсъждения през символите им, а повече става дума за очертания, линии и хора, които се появяват като функция на пътищата. Но сравнението може да се направи най-вече заради усещането за графичност и изчистеност в нея, заради белотата, в която черното е по-скоро сянка. Оттук и усещането за тишина, което тази книга носи, наред с образите на съня, мъглата, наблюдаващите очи. И най-сетне, нещо, което не бива да бъде подминато в книгата на Цочо Бояджиев, е и разнообразието от поетични форми, експериментите със строфата и римата, заимствани от трубадурската поезия, Немския романтизъм, португалското фадо, елегиите.

География на пътуването и отсъствията откриваме и в новата стихосбирка на Георги Господинов. Поетичната му книга се появява след шумния успех на разказите му и на „Физика на тъгата“, но тя със сигурност затвърждава славата на Господинов и като поет иобяснява защо неговият първи успех е именно поетичен. „Там, където не сме“ е своеобразна регистрация на дребното, на най-обикновените житейски ситуации от срещата с дете или чакането в поликлиниката, но точно тях Господинов успява да вертикализира, успява да трансцендира всекидневното и да разкаже за трудната среща на човека с Бог, със смисъла, със себе си. Неслучайно лайтмотиви в книгата са отсъствията, чезненето, негациите, работата по забравата, прозрението, че всичко може и без нас, географиите на отвъдното, но и търсенето, моленето, а и получаването понякога на милост от Бога за „поредните под небето“ му.

Както винаги Георги Господинов и тук не пропуска да пише за самата онтология на езика, за всемогъществото му, за откриването на думи „за всяко нещо“ и така в част от стихотворенията си той създава нещо като поезия за поезията.

Експерименти с думите, звученето, а испоетическите форми прави и Надежда Радулова в „Когато заспят“. Част от стиховете тук като че ли са най-близо до елегичното, но като тематика те играят с двойката будност–заспиване, удържана в ключа не трябва да се спи, не трябва да се допуска затваряне на очите, защото сънят, нахлуването в несъзнаваното, са равнозначни на смърт и могат да направят живота невъзможен. Такава трактовка ни е позната още от „Асимволия“ на Миглена Николчина, но тук проникването в дебрите на несъзнаваното, опознаването на мъртвешкото състояние, призрачното, страхът от мрака и смъртта, са направо обсесивни и са обрисувани с невероятна дълбочина и проникновеност. Раждането, детството, порастването са своеобразен отпор на заспиването и сънуването, те са вид аномалия, която, ако се случи, ще бъде удържан съюз с живота и победа над смъртта. Нормалното е умирането. Както и при Цочо Бояджиев, и тук гледането е много важно, но често то е с очи, покрити с черупки. Затова и при него не става ясно чия е сянката и как да се стъпи така здраво, че тя да не се загуби напълно и завинаги. А пътуването е по-скоро навътре, доколкото вътрешното може да бъде устойчиво, надеждно и да не допуска разлагане, остъргване, смърт.

Наградата „Перото“ е награда за книги, които променят литературния контекст. Със сигурност може да се каже, че и трите номинирани книги в сферата на поезията разширяват полетата, в които оттук нататък ще продължи да се вписва поетическото у нас.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори