Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

Спомен за моите тъжни проститутки

Романът в края на тунела



Stolichna1Докато четях „Спомен за моите тъжни проститутки” (изд. Лъчезар Минчев, 2017 г.), се сетих за „Последният роман” на Дейвид Марксън, един от най-интересните американски постмодернисти. Там може да бъде открит следният цитат:
„Стар. Уморен. Болен. Самотен. Разорен.
От гореизброеното личи, че това е последната книга, която Романистът ще напише.”
В състоянието на главния герой на Маркес се наблюдават поне четири от петте симптома. Неназованият разказвач е деветдесетгодишен журналист, който обитава сам някога богатия дом на родителите си и е в края на напълно обикновения си живот. Миналото му е лишено от почти всички значими за средностатистическия човек събития – голяма любов, брак, деца – и е пълно с краткотрайни удоволствия. Кариерата му е отражение на този живот: писане на едни и същи статии и колонки в един и същи вестник в продължение на десетилетия.

Преди обаче да разбере всичко това, читателят научава за най-голямото му желание: още в първото изречение на разказа си, той споделя, че на сутринта на своя деветдесети рожден ден е осъзнал, че това, което иска, е да преспи с девствено момиче и да се влюби. Звучи налудничаво и – както казва Роса Кабаркас, съдържателка на публичен дом и стара позната на главния герой, към която той се обръща с молбата да му намери момиче – невъзможно. Такова начало предвещава история, в която гротескното и комичното ще задават тона, но текстът на Маркес не се задържа много по тези територии. Когато въпреки първоначалната си реакция Роса Кабаркас все пак успява да намери момиче, отговарящо на условието, краткият роман (почти повест всъщност) започва да загатва за дълбините си.

Ужасено от чужди истории за кошмарни първи нощи, момичето е упоено от успокоителни при всяко негово посещение. Първата среща между двамата минава, без старецът да е реализирал желанието си – двамата просто споделят едно легло, той в размисли и съзерцание на голото й тяло, тя в сън, точно като отражение на повестта на Ясунари Кавабата, дала епиграфа на произведението на Маркес. Тази нощ се повтаря и потретва, превръща се в еженощие и така осигурява пространството за превръщането в реалност на другата половина на желанието: старият мъж се влюбва.

Спомен за моите тъжни проститутки” е измамно проста история. Жанрово текстът слага маската ту на мемоар, ту на любовен роман, ту на раздута вестникарска колонка. Разказът от първо лице винаги е ненадежден и Маркес увеличава несигурността с още една степен, поставяйки героя си на прага между живота и смъртта, когато вече угасващото съзнание прави трескави опити да подреди отминалите години и събития. Старостта по почти магически начин дава най-голяма сила на най-ранните спомени и най-малка на последните. В течение на разказа за главния герой (и за читателя) започват да се изясняват ключови моменти от миналото, някои от които обясняват незабележителния му живот, а други – разкриват илюзии, превърнали се в истини. Става ясно защо сексът с непознати жени заема толкова голямо място в живота му и защо нито веднъж в продължение на осемдесет и девет години не е пожелал истински любовта.

Празнините започват да се запълват не само в миналото, но и в настоящето. Освен редовните срещи с момичето, старецът получава и друг подарък за рождения си ден – разрешение да осинови ангорски котарак. Домът и умът на мъжа се изпълват отново с живот. Изглежда, че всичко отсъсващо сега идва и заема мястото си. Но, както вече споменах, последният роман на Маркес често сменя лицата си (а понякога, точно като в паметта на много стар човек, слива чертите на няколко в едно) и конфигурацията на възрастния мъж, младото момиче и котарака бързо започва да губи романтичните си измерения.

Спомен за моите тъжни проститутки” е мрачен роман, на моменти почти диаболичен. В любовта, както знаят читателите на Маркес, има винаги нещо демонично. Старецът заживява с момичето – общува с него, грижи се за него – въпреки че то нито веднъж не отваря очи. Момичето се превръща в присъствие в живота и дома му, но не и в пълнокръвен обитател. Двамата са заедно, без да могат да се срещнат истински – може би защото, за да го направят, всеки от тях трябва да прекрачи прага на света си. Изглежда това е възможно единствено за котарака, който ту се появява болен, ту мъртъв, ту изненадващо жив и здрав. Момичето е винаги от другата страна, по-малко проститутка, повече психопомп – пратеник от другия свят, дошъл в живота на стареца, за да помогне на прехода на душата му. Точно както Тадзио в „Смърт във Венеция”. Романът на Маркес и повестта на Ман споделят и още един елемент – връщащото се към живот вдъхновение на твореца. Колонките, които героят пише всяка седмица, стават страшно популярни сред читателите и го превръщат в истински певец на романтичната любов.

Въпреки че любовта в историята е повече внасяща ред, отколкото трансформираща сила, не всичко е изяснено докрай. Образът на Роса Кабаркас запазва своята мистериозност до последната страница. Външният свят също остава ненапълно разкрит. Маркес го показва само с дребни детайли – политически проблеми, граждански вълнения и напрежения, както и чрез общото усещане, че там, накъдето е тръгнал героят, дебне някаква опасност (поне на два пъти на улицата го предупреждават – „Пазете се много” и „Внимавайте, в тази къща убиват”). Всъщност навсякъде в тази красиво написана и преведена книга, витае атмосферата на голямото и не съвсем ясно Другаде, което веднъж е миналото, веднъж е животът тук и сега, веднъж е смъртта. Дори новините – и това е споменато няколко пъти – идват във вестника, „прихванати от междузвездното пространство”. Лесно можем да отдадем тази несигурна и неясна атмосфера на действието на магическия реализъм, но тук той работи съвсем слабо, нахлувайки само от време на време, за да разтърси разказа (подобно на котарака), но не и да му придаде цялостен облик.

Макар и формално „Спомен за моите тъжни проститутки” да е най-близо до „Хроника на една предизвестена смърт” (двете произведения в известен смисъл са свързани от огледалното разположение на смъртта в историята – в края на първото и началото на второто), последната история на Маркес – без да се чете като нарочно сглобена палитра от „най-доброто” – съдържа тематични отражения (някои точни, други – обърнати) на повечето от големите му романи. Младото момиче, в което се влюбва старецът и което може би притежава магически сили или е пратеник на някакъв отвъден свят, лесно може да бъде свързано с дванайсетгодишната героиня от „За любовта и други демони”. И обратно: краткият стих за любовта (както може да бъдат определени „Спомените”) стои точно в противоположния край на Маркесовата литературна карта спрямо „поемата за властта”, която е „Есента на патриарха”, не само в тематично, но и в стилистично отношение.

Романите, писани в края на дълъг творчески път, са особена категория произведения. В тях често се вижда убеждението на автора, че (вече) може да прави каквото си иска, но също така и знанието, че това няма чак толкова голямо значение. „Спомен за моите тъжни проститутки” е истински последен роман, написан с чувството за пълна, необременена от уморен или пък дидактичен тон, свобода.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори