Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

„Седмата функция на езика“

„Седмата функция на езика“ – карнавал за мислители



Детайлният анализ на тази книга вероятно би бил доста по-обемист от самата нея. „Седмата функция на езика“ е изключително сериозен и абсолютно несериозен роман, и предполагам, че Лоран Бине се е забавлявал неимоверно много, докато го е писал.
Това е роман-карнавал, в който образите са скрити зад образи, хората – зад маски, които ги наподобяват. Съвършената свобода – да затвориш реалността в измислица. Този парадокс е тъканта на темата, изразена и в заглавието.

Седмата функция на езика е фикция, предположение, но и смисълът на целия текст. Бине си измисля теория, приписва я на Якобсон, а после се опитва да я приложи. Опитва се да ни убеди, че реалността в този роман е истинска. Иска да ни накара да повярваме. И неизбежно му се подчиняваме, защото… защото седмата функция на езика съществува и магията е факт.

Лоран Бине е написал книга, която неминуемо, още с първите си страници отвежда мисълта при „Името на розата“. Умберто Еко е почетен герой в този роман заедно с всички интелектуалци от последната епоха на мисълта – края на 70-е и началото на 80-е години на миналия век. Цялата книга е като епитафия на големия италиански семиотик, посмъртен паметник, бурлескова песен на прощаване.

И за тази цел са нужни подходящ фон и богат контекст. Изумително е колко много работа на много нива е свършил Бине. Не само е опознал пунктуално философите-мислители от края на миналия век, но е потънал в тайните зад привидното. Да обгърнеш с мисъл и да пародираш така правдоподобно толкова много и толкова интересни хора е задължение на Великия Шут. Шутът (Бине перфектно изпълнява тази мистерийна роля) пише за двореца на мисълта; разобличава, без да посочва. Превръща тези, които наблюдава, в художествени образи, за да ги опрости и да им прости. А след като ги е разголил, започва да ги убива – символен романов акт.

Присъствието на автора в собствения му роман е едновременно видимо и невидимо, реално и фикционално, обозначено и скрито. Като в средновековна мистерия и като в съвременно криминале всички герои са подчинени на една идея, следват логиката на авторовата мисъл, но играят себе си. Фактът, че всъщност повечето от тях са реални и все още живи личности превръща мистерията в карнавал. Сякаш светът по волята на Бине е прекрачил в друга реалност.

Всъщност точно това се е случило през 80-е години. Това е повратната точка. През 1980 г. светът се прощава с няколко големи личности – с Висоцки, с Джон Ленън, с Ромен Гари и Ерих Фром. Същата година умира и Ролан Барт, един от най-големите философи на културата на всички времена. Сякаш в тази фатална година дори формално, не само символично, е поставен краят на една епоха. Вероятно точно затова Бине е избрал смъртта на Барт като начална точка на повествованието. Превърнал я е в символ на загубеното завинаги знание.

Оцелелите са карикатури на онова, което е било преди, гротескови фигури в комедия дел арте. Единственият, недокоснат от покварата на новото време, в което знанието е само изплъзващ се лист хартия, е Умберто Еко.

Те са смешни и плашещо велики, тези хора-имена, толкова големи, че е трудно да си представиш, че са свързани със земните страсти – Дерида, Дельоз, Чомски, Бернар-Анри Леви, Мишел Фуко. Юлия Кръстева и съпругът ѝ Филип Солерс са сред главните действащи лица. Дори бащата на Кръстева е невидим участник в действието. И много други безименни българи се мяркат по страниците на романа. Интересно изглеждат при поглед отгоре – изникващите на ключови места в действието анонимни българи са като малки дяволчета, а Кръстева е техният Луцифер, обединяващата фигура. Всъщност Бине я е вкарал в архетипа на Ледената кралица, недостъпната студена Домина, подчиняваща на суровия си разум всички. Филип Солерс, нейният съпруг, допълва метафората – той е просто неин аватар, куха обвивка на нейната амбиция. В гротеската на Бине той дори буквално загубва тестисите си, а Кръстева ги хвърля в каналите на умиращата Венеция. Но този акт има и допълнително значение. Политиката печели територии, а интелектуалците (спомнете си, последната епоха на мисълта!) окончателно остават без топки. Народът в лицето на комисар Баяр започва да разбира философските арабески на мисълта, и това развенчава интелектуалците завинаги.

Великолепният Лоран Бине, опознал добре европейската история от края на миналия век, заплита в едно политика и философия, играе си с идеите на левичарството и консерватизма, не щади политиците от нито една държава и от нито една партия. Всичко е в името на бурлеската. Той обединява и придава логичност на несвързани на повърхността събития – като смяната на посоката във Франция към социалистическо управление в началото на епохата Митеран, атентата на Болонската гара, поемането на властта в СССР от Юрий Андропов.

Всъщност през цялото време Бине е смел и вдъхновен кукловод, който съживява статуи, за да обясни позите, в които са застинали пред доброволно ослепялата публика. Създал е роман за посветени. Нещо като бяло платно, в което картина може да видят само или преминалият отвъд условностите, или лъжецът.

Великолепен, въодушевяващ роман е „Седмата функция на езика“, сгъстен до крайност, префинен и вкусен едновременно. Заслугата определено е и на преводача Владимир Сунгарски. Тази книга не би могла да бъде преведена от човек, който не е предварително и дълбоко запознат с терминологията, същността и противоречивостта на всички философски, лингвистични и семиотични школи от миналия век, а и не само.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори