Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

Дон ДеЛило

„Смъртта е трудно изкореним навик“



nfcДон ДеЛило* има репутацията не просто на жив класик сред американските автори и на един от най-интересните постмодерни писатели, но и на пророк. Особено след появата на романа му „Мао II“ през 1991 г., за който се счита, че предвещава случилото се на 11 септември 2001 г. И това не е никак случайно, защото наред с битийните и литературните въпроси, които интерпретира в романите си, ДеЛило намесва и политиката, доколкото експериментирането при него винаги върви с някакъв граждански ангажимент. Точно както и при Мишел Уелбек, дозата фантастика е така премерена, че тя по-скоро задълбочава усещането за реализъм по отношение на съвременното общество. И при двамата няма как да не разпознаем било Франция, било Америка, но най-вече – днешния свят с неговата абсурдност, отдавна надминала кафкианското, и за който може да се говори само от перспективата на една мрачна и паралелна на случващото се в живота гледна точка. Дон ДеЛило, с други думи, е представител и на мощната вълна на антиутопистите, които се опитват да стреснат съвременното човечество, да го накарат да се познае в уж фантастичните теми, които подхващат, и да помисли за спасението си.

Такъв е случаят и с „Нула К” – последния роман на ДеЛило, издаден на български от „Обсидиан“ в превод на Владимир Молев. Книгата подхваща темата за живота след смъртта, за замразяването на трупове на едно неуточнено място, може би в бившия Съветски съюз, с идеята за нов живот след смъртта и бъдещо спасение. В този проект, който стъпва ни повече, ни по-малко върху нещо като технология на вярата, се влагат изключително много пари и той ангажира редица милионери и филантропи. Но макар това да звучи като авторова измислица, всъщност и тук ДеЛило си служи с факти и визира съществуващата и базирана в Скотсдейл фондация „Алкор“, чиято дейност се свързва със замразяването на мозъци и тела (147 мозъка и тела са замразени в течен азот) в очакване някой ден да бъдат съживени и да попаднат в един следващ етап на живот след смъртта. Хиляди хора по цял свят са завещали живота и състоянията си на въпросната крионика – това е практика за замразяване на телата скоро след смъртта с надежда, че медицината на бъдещето някога ще ги съживи. Затова и при привидната нереалност на историята, около която се концентрира сюжетът в „Нула К“, всъщност не говорим за фантастика, а именно за антиутопия.

Иначе в насочването към темата за смъртта и в този роман на ДеЛило няма нищо неочаквано. Страхът от смъртта е една от постоянните теми още в ранните му текстове, а какво остава за този късен роман от зрелите му години. И все пак тук интерпретациите са много по-различни от тези, които непрестанно се появяват в романите му, особено в „Бял шум“. Страхът от смъртта, невъзможността да се живее без любимото същество, което напуска живота първо, са силни като внушения и послания. Но освен страх от смъртта тук имаме и желание за смърт, придружено с един страх от живота. Основен носител на желанието да избяга в смъртта, за да последва любимата жена, за да преодолее непоносимостта на ежедневието без нея, е Рос Локхарт, който инвестира в споменатата технология за замразяване. Но и това не е всичко. Защото преодоляването на личния страх от смъртта идва с подготовката за придобиване на вяра – тази вяра е колкото в бъдещето, толкова и в прогреса, в чудесата, които науката може да направи, в един друг Бог, който ще благослови събуждането на смъртните човешки същества като безсмъртни роботи, може би със старите им глави и съзнание, но със сигурност с различни тела. Не бих казала, че антиутопията, която гради ДеЛило, предлага някакво особено успокоение, по-скоро тя разширява въпросите, които всеки смъртен си задава. Но в същото време тя препраща към същината на съвремието ни. Както и в „Бял шум“, катастрофите, които заплашват човечеството, и най-вече съвременният тероризъм, природните катаклизми, войните (това са документални кадри, които вижда и всеки посетител в мястото, където доброволците се подготвят за своя живот след смъртта) преобръщат темата за смъртта. От неизбежна, неконтролируема, съдбовна, каквато е тя в тези кадри, заплашващи да сринат човечеството, ДеЛило я вкарва в линията на контрола и направляването. Защото замразяването на тялото и обещанието за вечност се предлагат не само на смъртници, но и на хора, които са здрави и избират този модел на отиване от света и от целия негов хаос. Тук наистина надделява усещането, че ДеЛило е достигнал до още по-голямата трагика на съвременния човек, който вече се страхува не само от смъртта, но и от живота. Съвременният свят върви към края си и нищо не може да го спре в този негов абсурден устрем.

И най-сетне, „Нула К“ е и роман за чакането, отъждествено с човешката екзистенция, която ни е така позната от автори като Самюел Бекет или Дино Будзати. Само че тук чакането на нищото е поставено под въпрос. То е заменено с чакането на бъдещето, с минималната вяра, че може да има спасение. Вярно, не е ясно дали съзнанието ще остане непроменено, както и какво ще се случи със спомените, тайните, събрани в човека, отговарял на конкретно име. И все пак, има шанс, загатва ДеЛило, всичко да е като след дълъг сън. По тази причина – и на това романът отделя много страници – е важно, докато се живее, да се събират миговете на моментно щастие, да се колекционира времето на обикновените моменти, не на победите и провалите, да върви археологията на онова, което може да гарантира събуждане с непроменено съзнание. Защото иначе, дори и да има събуждане, то може да се окаже събуждане в едно бъдеще на хора под власт, на хора в тоталитаризъм, които лесно могат да бъдат направлявани и манипулирани, хора манекени под погледа на неразпознаваем кукловод.

*Името на автора изписваме така, както издателството го е посочило върху корицата, независимо че по българските езикови закони правилно е Дон Делило. – Б. р.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори