Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

Дидиелоран

Смъртта, която ражда живот и любов



nfcИма една нишка в съвременната литература, която упорито следва посоката на читателския интерес днес. Най-често у нас в последните години я свързваме с книгите на Фредрик Бакман и Юнас Юнасон.

Малкият човек, разказан с „малки“ думи и малки истории, които го превръщат в голям литературен факт. Привидната лекота и простота на този тип романи са основното им оръжие за превземане на читателите, зажаднели за опростяване и овладяване на все по-хаотичния свят.
И ако Бакман е усмихнато-умилителен, а Юнасон – присмехулно-забавен, то Жан-Пол Дидиелоран е тъмният, атавистичният сред тях.

Двете тънички книжки на Дидиелоран, издадени от „Ера“ – „Четецът от влака в 6:27“ и „Останалата част от техния живот“ – изненадват с нежеланието да смекчат с повърхностна усмивка или нарочен наивизъм болезнените очертания на света. С типичен френски аристократизъм авторът е пренебрегнал нуждата на читателя да бъде формално успокоен и помирен със себе си.

Дори напротив – Дидиелоран е преднамерено груб в наратива. Героите са щрихирани като с въглен, без пастелната мекота на Бакман. Поставени са в среда, която е грозна на първично ниво – сред смърт, унищожение и негримирана старост. И макар целенасочено гротескни, те носят красотата и живота в себе си. Героите на Дидиелоран са не просто малки хора. Те са членове на извечната каста на „отхвърлените“ – хора, които се занимават с дейности, които ги изолират от обществото. В Индия нисшата каста се занимава с чистене на екскрементите, точно както в „Четецът“ Жюли почиства тоалетните. В Япония най-низвергнатата прослойка са тези, които се занимават с мъртвите – като Амброаз, балсаматора, в „Останалата част от техния живот“. Болезнено е осъзнаването, че макар и в цивилизована Европа, атавистичният ужас от тези професии все още е жив. Контрастът с отиващия си аристократизъм на миналото е парадоксален и силен.

Сюжетите са опростени до крайност, макар и да се опират на множество дребни истории, вплетени в тях. И в двете книги става дума за живота, маскиран като любов, живот, роден от смъртта, която е навсякъде. В „Четецът от влака в 6:27“ един млад човек всяка сутрин вади от куфарчето си страници от книги и чете на непознатите в купето. Парадоксът е, че този младеж е професионално ангажиран с унищожаването на книги. Приликата с „451 градуса по Фаренхайт“ е натрапчива, макар и да не носи онази апокалиптична обреченост. Напротив, хората жадуват своя ежедневен рецитал, а тази странна привичка на Гилен Виньол му помага да открие любовта по орфеевски начин – отивайки в ада, маскиран в книгата като тоалетна на търговски център.

В „Останалата част от техния живот“ балсаматорът отвежда в последното му пътешествие към желаната евтаназия един старец. Амброаз обаче не просто връща стареца жив, но по пътя открива и любовта в лицето на домашната помощница Манел – и отново се повтаря темата за пътуването на Орфей, но с щастлив край. Идеята за възкресението е изключително силна, по-скоро напомня Египетската книга на мъртвите, отколкото християнския мит. Защото в случая възкръсват едновременно всички, въвлечени в приключението по пътя към смъртта.
Дидиелоран не се страхува да вплете митологеми, архетипи и базисни кодове на всички нива на наратива. При това не ги маскира, за да бъдат открити лесно и бързо, и за да подействат също толкова първично.

В „Четецът от влака в 6:27“ Злото е адска машина, която унищожава книги. Библейски конфликт, повтарящ сблъсъка между Бог, който е Слово, и Дявола.

Гилен Виньол, протагонистът в книгата, шутът (името на панаирджийския куклен герой не е случайно избрано) разнася Словото между хората, за да се роди Любов. Това е прозрачно и видимо повторение на основните библейски крайъгълни камъни. С толкова стабилен базов код повествованието може да си позволи да лъкатуши и да спира навсякъде – в тоалетните на големия мол, в старческия дом, във влака. Може внезапно да спре с изключително литературно-метафорично попадение при стареца, който е загубил крака си в инцидент с машината за смилане на хартия и е посветил живота си на това да си го върне отново, като събира книгите, отпечатани върху рециклираната хартиена каша. Така книгите връщат целостта му – телесната и душевната. Тази алегория за непрекъснатата връзка между всичко съществуващо е едно от най-въздействащите прозрения на Дидиелоран.

В „Останалата част от техния живот“ отново Смъртта ражда живот. Времето тръгва обратно, за да създаде бъдеще. Засиленият карнавален ефект – Амброаз гримира мъртвите, докато заприличат на живи, но и е гримьор на театрална трупа – ни отвежда към идеята за играта на живот, която винаги има тъжен край. Не и в историята на Дидиелоран обаче. При него всичко е обратно – старецът не умира, притчата за блудния син се превръща в притча за блудния баща. Самата структура на книгата е антиапокалиптична. И най-красивото в нея е това, че авторът непрекъснато смалява до дребни детайли големите теми, за да ги превърне в още по-големи.
Почти всяка дума в книгите на Дидиелоран съдържа в себе си повече от видимото на пръв поглед. Имената например, са подбирани изключително внимателно – Амброаз, съименникът на великия лекар Амброаз Паре, е свързан със смъртта и е в конфликт със своя баща, велик лекар. Манел, въплъщението на добротата, носи име с етимологичен произход от староеврейски, което означава „Бог е с вас“.

Дори само търсенето на тези препратки и кодове е изключително литературно преживяване. А историите в книгите на Дидиелоран, освободени от претенциозността на повърхностните прозрения, оставят дълбок и вълнуващ притчов послевкус.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори