Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

Георги Марков

Снимки с познати, снимки без ретуш



Stolichna1Инна Пелева, професор в ПУ „Паисий Хилендарски“, смятам за един от най-системните, методични и последователни изследователи на българската литература днес. Без съмнение, монографиите ѝ са пример за това как се прави литературно-историческо проучване. Неслучайно някои от тях са се превърнали в класика: „Ботев. Тялото на национализма“ (1998), „Алеко Константинов. Биография на четенето“ (2002), „Йордан Радичков. Дума, разказ и тъга“ (2004)… Убеден съм, че в такава класика ще се превърне и последната ѝ книга – „Георги Марков. Снимки с познати“ („Кралица Маб“, 2017).

Три са предпоставките за това: 1) обективност; 2) проникновеност; 3) оригиналност. Разбира се, откриваме ги и в останалите книги на Инна Пелева, в тази обаче тяхното наличие е от особена важност и значение: на историко-литературната „маса за разпит“ е поставен човек, отношението към когото е било нееднозначно още навремето, продължава да бъде нееднозначно и сега. За Георги Марков едни говорят с възхитата и преклонението пред паметта на герой, „отдал живота си за тържеството и победата над тоталитаризма“ (простете за клишето, но то е нарочно), други – не чак толкова въодушевени, не пропускат да изкажат своите резерви и даже съмнения пред патетичния му образ. Самата Инна Пелева е повлияна от тези противоречия:

И до сега смятам „Задочните репортажи“ за едно от най-прозорливите описания на соца, който обитавах. Обаче също така – знам от разговори, че и други сънародници са реагирали и реагират по този начин – онзи кадър, в който разгневеният Георги Марков изфучава с BMW-то си нанякъде, винаги ме е напрягал. BMW, така ли? Значи наистина си бил от тях? (Но парите за прословутия лъскав автомобил били изпратени с легален банков превод от брата в Италия – ама това обяснение не би могло да отмени характерните чувства, мисли и съмнения на онзи, който е живял достатъчно дълго в Лагера.) Колко мизернически, дребнави мотиви на съденето, би рекъл някой. Бих му отвърнала, че просто няма представа за семиотическите правила, по които беше съграден онзи свят, и за железните граници между „нас“ и „тях“, които граници организираха съществуването ни. (15)

Усещате ли трудността, неловкостта дори, оттичащи се в тежки академични, но и личностни усложнения? Че трябва да пишеш за време, което още е вътре в теб и ще си остане там, докато си жив; че спрямо това време е направо мъчително да си отстранен, хладен, безстрастен, отчужден… Да разглеждаш снимките с познати, без да използваш никакъв ретуш – нито черен, нито цветен. Няма как да стане, не може да стане: „Тези граници няма да се махнат, няма да ми минат, докато съм жива и с ума си“ (15).

Няма да ни минат, но пък можем пространството, което обграждат, да го промислим и помислим, да го разширим и задълбочим. И книгата на Инна Пелева „Георги Марков. Снимки с познати“ го прави обективно, проникновено, оригинално. С можене и мерак…

Обективното

Как го постига Инна Пелева?

Ами именно чрез „снимките“, чрез „снимките“ с познати. Тя изправя съпоставително хора от онова време, едни от знаковите имена на българската култура, до фигурата на Георги Марков и с това постига не портрет на двойника му, а на самия него. Супер интересна е например историята на взаимоотношенията му с Цветан Стоянов – авторът на „Броселиандовата гора“, „Невидимият салон“, „Втората част на разговора“, „Геният и неговият наставник“ и още ключови размисли за българското и световното, които са не просто актуални, които са насъщни. Известно е, че Цветан Стоянов е бил в Лондон, за да разколебава Георги Марков в решението му да премине в опасната категория на „невъзвращенците“. Инна Пелева припомня най-напред възторга на Джери от Цветан:

В „Задочните репортажи“ Георги Марков говори за Цветан Стоянов като за близък човек, когото не би искал да съди нито заради „мизерната книга фейлетон за „невъзвращенците“ (Марков 1990; 179), нито заради нещо друго. А Цветан е изпратен в Лондон – кои ли ще да са възложителите на задачата, кои ли… служби – за да убеждава него, беглеца Георги, да се върне в България. (С подобна мисия интелектуалецът, ерудитът Стоянов пътува и до Париж – този път за да кара Юлия Кръстева „да се прибере“ (Николчина 2014); и двете начинания приключват с неуспех за парламентьора. Както и да е.) (57)

И малко по-надолу допълва с нещо вече страховито:

Заради реплики на Йордан Василев (и заради други неща) собственият ми текст всъщност вече сподели убеденост, че Стоянов е бил „ангажиран“. И точно понеже е „бил ангажиран“ е изпратен навремето в английската столица, за да убеждава Джери да се прибере. Впрочем Костадин Кюлюмов, полковник от ДС, писател, един от съавторите на сценария за „На всеки километър“ и близък приятел на Марков, обяснявал, че като заместник-началник на Шесто управление е командировал в Лондон поне трима писатели да склонят Георги да поеме обратно за родината си. Единият от тях бил агент на ДС, „но го подозирахме, че е двоен – и на нас, и на англичаните“. Въпреки това го пратил при Георги, защото знаел, че са близки… (Петрова 2006; 47) (60-61)

С подобни разкрития книгата „Георги Марков. Снимки с познати“ изобилства. И тъкмо това я прави обективна, честна, неподправена, нефризирана. Инна Пелева осъзнава, че – излагайки неудобни истини, би могла да си навлече обвинения в „жълтини и сплетни“. В непочтителност, едва ли не. Но честно и директно признава, че не е привърженик на биографичните „идеализации“, които с почти момински свян крият конфузни факти вследствие криворазбрано чувство за приличие: „Тук от много време функционира властна културна норма, която толерира точно тази политика на паметта – политика на изборното, непълното представяне на личността, разпозната като важна по един или друг критерий“ (33). И ни цапардосва с болезнен обратен пример, но не за Георги Марков, а за Вера Мутафчиева (прочее, подобни истории има доста в книгата):

На всеки сънародник, изкушен от литературата, би му тежало да знае, че Атанас Славов е вдигал ръка на Вера Мутафчиева; никой не примира да върти из главата си – че и подкрепени точно от споменатата илюстрация – поуката: и най-талантливата жена творец, понеже е жена, може да бъде сполетяна от ето това (най-примитивното) посегателство, от това унижение, от тази пошлост, от тази демонстрация назидание „не струваш, какво си въобразяваш, коя си ти, че да не мога да те бия“. […] А ако беше го изрекла (ако не я бяха спрели, понеже е „ясно“ какво бива и какво – не) може би особената тяга на веднъж отключената откровеност би довела и до говор за другото стаено, за другото грозно и плашещо точно в този живот – за онова неприемливо за ума и чувствата Предателство. Или, ако можехме да видим нейния собствен разказ за „дребното“, за „малкото“ насилие вкъщи, което е преживяла, и да мислим върху срамната травма като също участвала в моделирането на именно този конкретен човек, бихме получили шанс да проумеем поне белязания от странна ирония (и все пак страховит) пренос, заради който сме трепвали: да, Вера пише донесенията си за Службите на живковска България под псевдонима „Атанас“. (34)

Няма, тоест, нито срамни, нито неудобни случки, има честно и непредубедено изследване – без спестяване на истината, без замазване на неравностите. Изследване обективно, безпристрастно, почтено: в биографичния жанр – един жанр толкова популярен и обичан по цял свят, Инна Пелева ни дава превъзходен български образец.

Проникновеното

Как го постига Инна Пелева?

Ами отново без емоции и патетика. Или не, поправка: това за емоциите май не вярно. Защото не можеш без емоции да осъществиш едно тъй дълбочинно вникване, едно тъй проницателно наблюдение на текстовете на Георги Марков. Пред очите ни израства превъзходен литературен анализ и на драмите му, и на романите му, и на есетата му; изобщо на всичко (или почти всичко), излязло изпод ръката му. Няма как да не се възторгнем от проникновеността, с която тя изорава „Жените на Варшава“:

Зад Марковата творба стои рядко изговаряна по нашите места интелигентска воля за разправа, кръвожаден порив по победа над онези – не управниците, а онези, патриархалните, идиличните, крепките поради непростима простотия, поради бездънно незнание относно това какво представлява щастието, удоволствието, радостта от съществуването. (130)

Пред нас изскача образът на писателя – противоречив, непритаен, нелустросан. Инна Пелева не икономисва чертите на Георги Марков, които не биха минали за кой знае колко привлекателни. Препраща ни с премерен професионализъм към герои на парвенющината, към образи на високомерието, към персони на използвачеството чак:

(Между другото, в текстовете на Марков „бел ами“-поведението, разказът за употребата на интимното като инструмент на кариеризма, на амбицията „да се изкатериш“ се появяват доста често: сюжетът – или мотивът – със/за използването на „любовта“ като ход към по-добрата социална реализация присъстват в „Мъже“, „Анкета“, „Госпожата на господин търговеца на сирене“, „Асансьорът“. Отношенията на женения за Здравка Лекова Марков с Яна Пипкова може и да са изглеждали по характерен начин на тогавашната публика, която е чела – евентуално – за Растиняк и за Жорж Дюроа; секретарката на Увалиев, Пени, така или иначе не само заживява с Джери, но му е и много полезна в периода, когато той трябва да се адаптира в Лондон (тя включително помага с превода на негови текстове на английски); в писма до родителите си Георги настоява, че Анабел не е коя да е, ами е дъщеря на „началник“, семейството ѝ е с аристократични предци и престижна история, имат имение и т.н.) (123)

Всичко това може и да не ни харесва, разбира се, но Инна Пелева с литературоведска уместност ни оставя без възражения, без протести и разочарования. Показателен е в тази връзка сюжетът, който разгъва за взаимоотношенията между Георги Марков и Павел Вежинов – сюжет, между другото, също не от най-приятните. Известно е, че авторът на „Нощем с белите коне“ и „Синият залез“ не си е падал особено по стремително изгряващата звезда на социалистическия реализъм, последният отвръщал със същото: „Така де, между 1962-а и 1969-а Джери безспорно е любимец“ (133):

В онези години той и Вежинов делят столичното и професионално пространство вече като равни – играят покер с едни и същи партньори (Христо Друмев твърди, че неведнъж ги е обирал и двамата), посещават едни и същи известни заведения и творческия дом на Боровец, заглеждат едни и същи столични красавици, заедно са в сценарния екип, стоящ зад „На всеки километър“. Колко символично: за легендарния сериал Вежинов създава Никола Деянов (героят, заради който Стефан Данаилов се превръща в национален кумир), а Марков направил Велински – умния полицай, приличащ на Гешев (най-популярната роля на Георги Черкелов). Във филмовия сюжет Деянов и Велински отново и отново се изправят един срещу друг като врагове, а дали не и като аватари на взаимните чувства, изпитвани от реалните мъже писатели, делящи слава и власт (разни форми и видове власт) в родината, каквато е по времето на другаря Живков, манифестациите, творческите съюзи и много облаги за кадърните и относително верни на властта интелектуалци. (134)

За да демонстрира различните жизнено-писателски стратегии на двамата в годините на социализма, Инна Пелева съпоставя не само сценарните фехтувания между Вежинов и Марков, но и техни текстове – уж създавани сами за себе си, а всъщност реплики на единия към другия. Според нея такава реплика на Павел Вежинов към Георги Марков представлява романът „Гибелта на „Аякс“, където, казва тя: „Авторът Вежинов е оспорил ред „опорни точки“ на комунистическия мироглед“ (136). Прочее, Инна Пелева не пропуска да цитира апетитната от перспективата за историческо изследване на колективното съзнание в годините на социализма забележка на Борис Делчев, записана в неговия дневник – коментар за книгата на Вежинов: „1973 вторник 13.XI. …днес по книжарниците големи опашки за романа на Вежинов „Гибелта на Аякс“, понеже публиката мисли, че става дума за поражението на холандския отбор „Аякс“, победен в неделя на стадион „Васил Левски“ от ЦСКА“. С такива вкусни подробности книгата „Георги Марков. Снимки с познати“ е берекетна: Инна Пелева е проучила периода великолепно и не отминава подобни пикантни детайли. Пикантността в „Гибелта на „Аякс“ от литературоведска позиция обаче не е заблудата на широката публика, а успоредицата между романа на Вежинов и издадената през 1959 г. книга на Георги Марков, също роман, „Победителите на Аякс“. „Ехо-ефект“ свързва романите, изрича Инна Пелева, а в съпоставката им предимството не е на страната на Марков:

Най-важната разлика между произведенията е, че текстът на Марков е идеологически изряден от гледна точка на соцортодоксията, докато Вежинов е в комплицирани отношения с нея – той помни добре аксиомите ѝ, но заедно с това предприема (или поне като че ли предприема) и ходове срещу официозните постулати. (115) […] По-добрият писател винаги ще изобретява – отново и отново – начина да изрече онова, което действително мисли извън конюнктурната преструвка, и то продължавайки да прави литература, не публицистика. Струва ми се, че това е имал да рече Павел Вежинов на колегата си емигрант през играта с пренаписването на ранния Георги-Марков роман. Изразено чрез реплика на герой от „втория Аякс“, същото би звучало така: Човек трябва да има сили да решава своите човешки проблеми в себе си… (Вежинов 1989: 224) Тоест, не като променя пространството, което обитава. А по друга технология – понеже свободата не е „място“, където просто можеш да отидеш, не е нещо, намиращо се „вън“ от личността. (136-137)

Проникновеността, показва ни от своя страна Инна Пелева, не значи изричане на високопарни слова, проникновеността е във внимателното и скрупульозно четене на произведенията не само на автора, който е изследван, но и на негови съвременници, през чиято оптика много по-дълбоко и много по-истински бихме могли да достигнем до същността на творческата личност. Но за това се иска упорито търпение и научна добросъвестност – поведение, което, за жалост, не е твърде на почит напоследък.

Оригиналното

Как го постига Инна Пелева?

Успоредици на автори, успоредици на творби, но най-автентичното – успоредицата на Георги Марков със самия него. Главата е „Георги Марков и Георги Марков – двойници, огледала, портрети“. Гласовете на другите са оставени встрани, свидетелствата на Веселин Бранев, на Цветан Марангозов, на Любомир Левчев са в затъмнение, за да може Георги Марков сам да заговори за себе си. Инна Пелева е убедена: „Всъщност точно той – мотивът за двойничеството – би могъл да се превърне в опорна точка на критическото говорене за убития писател, на сегашния разказ, осмислящ живота и психичността „Георги Марков“ (164). Оттук всъщност, от мотива за двойничеството, тя извежда една изключително важна задача, стояща и все още неразработена от изследователите на литературата на социалистическия реализъм: „Иначе казано, „лошият“ в художествените ни прози от онова време наистина трябва внимателно да бъде препрочетен“ (158). Основанието ѝ е желязно:

В контекста на онази епоха, насред един свръхидеологизиран публичен език, агресивно утвърждаващ и забраняващ, героизиращ добродетели и бичуващ недостатъци, фанатично изискващ идеалност от всекиго, аз-идентификацията с отрицателния герой – или поне със съмнителния, проблематичния герой, макар и да е трик в рамките на някакво художествено писане, сама по себе си притежава специфичен подривен потенциал, потенциала на провокацията. Изобщо отрицателният герой (и когато не е представен чрез аз-реч, а и от някое време насетне) е много характерен инструмент в родната соцлитература за изговаряне на „недопустимото“, за артикулиране на онова, което пишещият особено много държи да сподели с читателите сънародници […] (157)

И когато Георги Марков с постъпки, с действия, с перо и слово заговаря сам за себе си, внезапно пред нас израства фигура, която изобщо, ама изобщо не сме очаквали – полковникът от Държавна сигурност, набеденият писател, и той сценарист на сериала „На всеки километър“, другарят Костадин Кюлюмов. Оказва се, че двамата са приятели, нещо повече – носи се мълва, че Георги Марков е писал някои от книгите на Кюлюмов, който бил петимен да го признаят за писател, да се отърка ò художественото слово:

Та според днешна реконструкция обвързаността между Костадин Кюлюмов и Георги Марков е много по-съдбовна, отколкото ни се струва най-често. // Кюлюмов, полковник от ДС, ключова фигура в прословутото Шесто управление, е и автор на доста съчинения (нали се сещате, това е онзи – „така говорят“, – дето глеждосвал земята над труповете на люде, избити около Девети септември). Произведенията, подписани от Кюлюмов, били създадени обаче все от други хора (и първото му публикувано стихотворение било чуждо, откраднато от убит политзатворник). А най-ранната повест на ченгето графоман – „Златният зъб“ (на корицата като съавтор е посочен Антон Маринович, кинорежисьор; има и филм по това съчинение) – била написана точно и само от Георги! (173)

Та тъкмо „двойникът“-милиционер изказва – вероятно защото и при него копнежът за писане, за авторство е неугасим, може би най-вероятната хипотеза за бягството в Западна Европа на Георги Марков-Джери, любимеца на режима, галеното дете на българския социалистически реализъм. Слушаме го през вдовицата на Кюлюмов:

Според свидетелстването на вдовицата, полковникът смятал, че Джери е тръгнал, едно, с надежда „там“ да изживее нормално голямата си любов с Яна Пипкова, второ – за да пише. Да пише по-добре и по-свободно, да пише както пишат „на Запад“.  (179)

И в това разкритие на „ченгето графоман“ Инна Пелева разкрива своето разкритие за драмата „Георги Марков“: „Ако на света най-много искаш да пишеш, питането „но трябва ли – за тази работа ли съм“ е самоубийствено, абсолютно автодеструктивно“ (276). Стигнал, сиреч, своя апогей в България, Георги Марков е пожелал по абсолютно нелогичен, неразбираем, озадачаващ, смущаващ начин да провери себе си другаде. Да се освободи от своя двойник, но това е наистина суициден акт, от типа „Дориан Грей“:

Опростяване – от това е имал нужда животът на Джери. Два проблема да бъдат сведени до един. Две лица да бъдат слепени-съшити-наместени в едно. Аз съм ето този, а Режимът ми налага да бъда друг; ако бъда оставен да пиша из себе си (из истинския си аз), ще се получи; понеже пиша из другия-в-когото-Режимът-ме-превръща – затова скърца, затова не става както бих искал да стане. Опростяване – живот без двойник, с повече автентики, без игри и интриги. Нещо като изкупление, като откупване или като покаяние – отказ от столицата, компаниите, разгула, шумотевицата: ще се скрия в провинцията, ще скъсам със средата си, ще се усамотя. […] Отшелник, който пише за себе си, само за себе си, лишавайки се от много неща, живеейки в бедност и скритност – там е работата, че това също не е Марков. Той има нужда от признание, успех и победа. От писане, което е победа, от признание заради писането. (277)

Той отива в Англия, за да се докаже сам на себе си: „И така, Георги Марков иска да пише, да пише толкова добре, че да получи признание в Англия заради писането, не заради заигравки със статута на беглец“ (277). Този стремглав полет към висините на литературната пирамида го кара да се съмнява в себе си: добър писател ли съм, или съм удобен писател; добре ли пиша по принцип, или добре пиша само в очите на властта; успехът ми мой ли е, или е подарък на съдбата, по-точно на режима? Това са проклетите въпроси, които са го мъчили, това са разяжданията, които са тровили душата му и той не е могъл да се справи с тях, докато е бил в България любимецът и галеникът. Би могъл да се справи с тях, да се изправи пред собствените си демони единствено в чуждата чужбина, където няма власт, която да го гали, няма сенки, които да бдят над късмета му. Както заключава Инна Пелева – едно блестящо заключение:

Неведнъж искрен до жестокост, когато анализира характера си, често заслепяван от стремежа към успех, Георги винаги е живял едновременно с истината и с неистината за себе си. И оттук нататък просто ще продължи да живее по същия начин. // Двойствено. (310)

Георги Марков. Снимки с познати“ е открита, почтена и пряма книга. Книга, в която снимките са без ретуш и виждаме героите ѝ такива, каквито са – нееднозначни, живи.

Каквито, впрочем, всички ние сме…



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори