Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

kolazh22

С грижа към езика



nfcОбзорна критическа статия за номинираните заглавия в категория „Проза“ за литературни награди „Перото“. Очаквайте статии и за категориите „Поезия“, „Детска литература“, „Дебют“

Тримата прозаици Александър Секулов, Ангел Игов и Деян Енев, номинирани за наградата „Перото“, са автори, които не се нуждаят от представяне. И тримата имат своите постижения, награди, преводи на някои от текстовете си в чужбина. Не е изненада и че те са селектираните в тазгодишната сесия писатели, защото отличените им произведения вече бяха откроени и от критиката, и от други журита. Хубаво е също така, че при тримата става дума за различни жанрове – за роман при Александър Секулов и Ангел Игов, но романи разнопосочни. Приключенски при Секулов, исторически при Игов, с цялата условност на тази категоризация, защото и при двамата не става дума за чист жанр, а за интересни смесвания. И за разкази при Деян Енев. И не на последно място, и тримата демонстрират ясна грижа към езика, което веднага ги отделя в категорията на писателите, за които си струва да се говори.

Александър Секулов получи номинация за „Скитникът и синовете“, роман продължение на „Островът“ и отново поставен в графата юношеска литература, но и не съвсем, защото всички писали за него отчитат, че той трябва да се чете както от младежите, така и от родителите им. Романът е изграден по всички правила на приключенското четиво, в него има и криминална интрига, има добри и лоши герои, пирати, опасности, премеждия; има персонажи за пример и идентификация, има нравствена проблематика, ключови теми са любовта, приятелството. Налична е и чисто географската нишка, която свързва пътуването с познанието, чара на морето, островите, Гърция, по-скоро митична. В този смисъл романът е и архетипен, той препраща към началата на гръцката митология, образа на Одесий, сирените, достатъчно е да припомним рефренните наблягания на лодката Бърболета и женските екипажи, които я управляват, както и за пътешествието през островите. Отвъд това обаче, романът е и за инициацията, за навлизането в живота, възмъжаването, първата любов, доверието, бащинството, общуването между поколенията, търсенето изобщо на смисъл в пътя, любовта, децата, извисяването, затова и той е билдунгсроман („възпитателен“, роман за израстването)в класическия смисъл на понятието.

Но като че ли най-голямото достойнство на „Скитникът и синовете“ е неговият език. Можем да определим прозата на Александър Секулов като поетична, изреченията му са красиви, наситени с много сравнения, които залагат на неочаквани и често абстрактни образи, влизащи в напрежение с конкретиката на фабулата. Така се получава едно странно удвояване, което действа на читателя в две посоки – кара го да следи интригата, но и да изпитва наслада от изказа и ритъма, да потъва в описаниятаи дори да учи.

Кротките“ на Ангел Игов условно може да бъде отнесен към историческите романи, доколкото отпраща към деветосептемврийскияпреврат, преобръщането на световете, изличаването на стария свят и нахлуването на новия. Доскоро това беше тема най-вече на публицистиката и журналистиката, но Ангел Игов я направи и литературна. Романът разказва за зараждането на идеята за т. нар. Народен съд и реализирането й, на фона на съдбата на няколко персонажи, и на образа на народа, персонифициран чрез младежите от софийския квартал „Ючбунар“.Темата е такава, че позволява на Ангел Игов да избере похвати и да структурира текста според принципите на античната трагедия. Ключов елемент в повествованието е хорът, който – както се полага – е свидетелят, разказващият, наблюдаващият. Той следи действията и мислите на централните персонажи, обръщайки се често пъти директно към тях. В същото време той е и този, който въвежда основните послания, през които влизат темите за морала и вината, за отмъщението и случайността, за времето, което не може да оправдае, но може да повлече хората и да форматира съдбите им, за чудовищността, смъртта, паметта и забравата. И най-сетне, чрез него се въвежда и гласът на общественото мнение, изгражда се събирателният образ на народа, на „кротките“, които умеят да се снишават, нагаждат, да замълчат, и за които бунтът, несъгласието, проговарянето дори, са немислими. Структурирайки по този начин романа си, Ангел Игов успява да постигне това внушение – случилото се в периода около 9 септември в България създава усещане за неизбежност, за предопределеност. „Кървавото пиршество“ е някак закономерен резултат от тържеството на неуките, пролетаризираните, то е следствие от сблъсъка на силите, при който губещи са мислещите, почтените. Съдбата изтласква ярките, хората с характери, с позиция, за да възтържествуват анонимността и примиреното многогласие, кротките. Впечатляващо е, че Ангел Игов не се е изкушил да си присвои ролята на съдник, обвинител или морализатор. Той залага на сценичността. Оставил е внушенията да произтичат от сюжета и персонажите, както и от много достоверно предадената ситуация с действията на т. нар. Народен съд. За последната са използвани цитати от речи, статии, вплетени са действителни имена или са направени достатъчно ясни препратки, за да разберем за кой обвиняем става дума.

Особено стойностно е стиловото многообразие. В него е кодирано желанието за достоверност, за коректност пред фактите и историчността, в същото време езикът е силно метафоричен, пестелив на моменти, описателен в други, поетичен – в трети, сменящ регистри, гледни точки, глаголни времена. Като преводач Ангел Игов добре познава тези тънкости на стила при майсторите разказвачи и много умело ги пренася в собственото си писане.

Деян Енев е номиниран за две книги – „Гризли“, която съдържа само нови разкази, и „Мария“, в която са включени и някои от най-добрите му разкази от последните години. Няма спор, че Деян Енев е сред майсторите на късия разказ у нас. В рамките на страничка–две той успява да разкаже история, да въведе запомнящи се герои, да опише състояние, да внуши последиците от разказаното, изобщо – успява да докаже майсторство. Разпънати между града и селото, вгледани в отиващите си места и още по-усилено отиващите си хора, професии, поколения, тези разкази говорят за загубата, излиняването, амнезията, но сред остатъците, следите търсят отпечатъците на духа, на присъствието, на примера. Понякога автобиографични, друг път много дистанцирани, често социални, коректни към фактититеи достоверното, те предлагат и много полети на въображението, много излази към възможното, за да изградят вселена на вяра, но и на носталгия, на живот, но ина смърт, на българското време, но и на времето на човека изобщо.

Накратко, имаме трима автори, които с произведенията си правят избора на журито едновременно труден и естетически приятен, защото и тримата разширяват перспективите пред съвременната българска литература.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори