Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

Отдел "И"

Ухрония и пародия: „Отдел „И” на Петър Тушков



Stolichna1
Алтернативната история е литературен жанр, който обикновено проследява как едно познато – и често значимо – историческо събитие се е случило по друг начин и какви са последствията от това. В българската литература нишката на ухронията е достатъчно тънка, че да не може да се нарече традиция. Романите и разказите на такава тематика са съвсем малко, въпреки че имаме писател и изследовател на фантастичния жанр, който се занимава почти изключително с този проблем – астрономът Валентин Д. Иванов. Тази почти пълна липса е едновременно проклятие и благословия – за българския автор, стъпващ на новата територия, всичко е позволено, но и всичко е някак непознато. Затова и примерите в литературата ни досега са по-скоро компенсаторни фантазии (мощната и силна България в иначе добрия роман „Орфей слиза в Ада” на Георги Малинов), отколкото изследвания на реални възможности, останали неслучили се по една или друга причина. Може да се каже, че големият български роман в тази област (както и в почти всяка друга сфера на литературата) предстои. През 2015 г. обаче се появи един роман със заявка за по-силно присъствие на български писатели в този интересен поджанр, към който спада и една от най-обсъжданите, номинирани и награждавани книги от миналата година – „The Underground Railroad“ на Колсън Уайтехд.

Отдел „И“ е първата публикувана книга на Петър Тушков, автор на множество разкази и преводач на атори като Кристофър Прийст и Салман Рушди, тя е особен случай, защото е трудн опоставимо в ясни жанрови рамки произведение.

Действието на романа се развива в София в продължение на няколко последователни дни през зимата на 1957 г. Това, разбира се, не е нашата 1957 г. и не е нашата България. Сред отклоненията от познатата ни история, които Тушков развива, е Втората световна война, която донякъде е приключила, както ни казват учебниците, и ние отново сме в социалистическата реалност и строим комунизма. След различни разработки в секретни лаборатории цели европейски градове са унищожени, големи територии са останали обезлюдени и… са населени от мъртъвци, заразени с изкуствено създадени щамове. С други думи, Втората световна война е оставила след себе си характерните за фантастичен, а не за исторически роман „мъртви, живи и неживи”. България отново е в хватката на комунизма и неговите бюрократични измерения и разсейки са същите, каквито ги знаем. София е завладяна от студена, сива и потискаща зима и само някои дребни описания (например „бежански квартал“ в града) я показват различна.

Главният герой лейтенант Руслан Кригер работи за българското контраразузнаване. Тушков разказва историята през неговите очи и така ни вкарва всъщност в стилистиката на шпионския роман. Руслан на пръв поглед е едновременно пародия и продължение (в една алтернативна реалност) на героя на Богомил Райнов – Емил Боев. За читателя са видими задължителните атрибути на шпионина: вестникът, кафето и цигарата във фоайето на представителен хотел, пълен с чужденци и място на среща на няколко разузнавания. Руслан е в центъра на събитията: откриването на необясним обект в Добруджа; внезапно мащабно учение на Съветската армия в Добруджа; убийство на няколко чуждестранни учени. Той разбира, че е елемент от криза, в която участници са няколко държави, техните дипломатически служби и секретни лаборатории; че дипломатите взаимно се дебнат, а също така са и двойни и тройни агенти. Денят му протича по типична за разузнавача – говори с този и онзи между с кафета с цигари, без да спира да се опитва да сглоби пъзела, и постепенно стига до разкрития, свързващи не само гореспоменатите лица, но и един дребен крадец с име на класически музикант в една обща картина. И докато Руслан се движи из бюрократичния лабиринт, читателят става свидетел на един до болка познат чиновнически делник, пълен с изнудване, подкупи и описания на дребните предимства на професията – кошница с липсващи храни на пазара и хубаво питие. Загатната е и красивата жена, част от по-тъмния и сенчест свят на София.

Но точно това внимателно изграждане на света има парадоксален ефект: фантастичната (с други думи „не съвсем позната“) вселена, се оказва близка до читателя. Създадените от науката щамове, които превръщат мъртвите в неживи; обектите, които не могат да бъдат идентифицирани, всичко това отстъпва на заден, много заден план. Все едно някакво събитие – точно както в жанра на алтернативната история – е довело до разклонения, но в не историята, ами в гласа.

И „Отдел „И” – вече роман на границата между, а не в рамките на жанра – започва да борави още по-ясно с инструментите на пародийното, на гротескното. Изречения, които във фантастичен роман биха звучали буквално (и изисквали такова четене), започват да трептят като метафори („болест, която изостря апетита ти за човешко месо и се предава от човек на човек като прериен огън“). Каква е заразата? Истинска (биологична) или на характера и по-лошо – на душата? Какви са чудовищата? Създадени от самозабравили се луди учени или резултат от деградация на човешкото в тоталитарния (както фашистки, така и комунистически) строй? След като Тушков е превел читателя през всички абсурди на живота и работата от „онова време“, човек вече чете книгата не като научно-фантастично, а като политическо описание, в което първите неживи тръгват от нацистките лагери.

Светослав Минков прави нещо подобно в разказите си, най-вече тези след ранния му диаболистичен период. Започва фантастична история (добър пример е „Човекът, който се върна от Америка“), читателят тъкмо свиква с нея и от следващата страница гротеската и сатирата започват да изопачават образите, да ги вадят извън жанра. Жанровете – фантастика, хорър, криминален – са консервативни, имат свои закони и ги спазват. Играта с тези закони – чрез пародиране, иронизиране, изкривяване – е наджанрова операция, израз на по-амбициозни художествени цели.

Във всеки случай ефектът е като при четенето на произведение от една линия (не бих я нарекъл традиция) в българската литература, в която фантастичното присъства, но само като елемент и не е достатъчно за единствена интерпретативна рамка. Такива текстове, освен споменатите на Минков, са на автори, които по един или друг начин са „посегнали“ творчески към системата: Павел Вежинов в „Бариерата“, Евгений Кузманов в „Чайки далеч от брега“, Борис Христов в „Бащата на яйцето“.

Отдел „И“ убедително показва какво е било „тогава“, но и разкрива (или по-точно подчертава иронично), че това „тогава“ напомня подозрително на познатото на всички ни „днес“: големите политически игри извън България и дребните бюрократични игри вътре в нея не се случват по други правила, нямат различни развръзки. Обърнатото е същото: това е гласът на пародията. И в този глас се долавят нотки от нечий друг. Последното изречение в книгата, когато романът е свършил и читателят е на края на списъка с благодарности, е: „и най-сетне, но не на последно място – на Георги Марков за особеното вдъхновение, което винаги предизвикват в мене неговите репортажи“.

Петър Тушков поема няколко риска с „Отдел „И“. Най-лекият от тях е да напише роман в малко познатия у нас жанр на алтернативната история, и то без да остава в неговите рамки. По сериозен е този с разказвача на романа. Във всички глави без последната, това е силният, по чандлъровски изработен глас на Руслан Кригер. Но Руслан не е обяснителен, понякога е даже объркващ (неизбежни въпроси по време на четенето ще са: това объркване дали е ефект от писането, или е инструмент на писането?). Вероятно затова и в последната глава гледната точка е сменена, разказът вече е в трето лице и през очите на друг герой – Паганини (уж дребен крадец, пионка в невидими за него игри, но ключов елемент от мозайката на Тушков). Тази смяна определено не е в услуга на читателския комфорт, защото „Отдел „И“ е сложна плетеница от отношения и намерения.

Въпреки изпитанията, на които подлага вниманието на посегналия към него, романът на Петър Тушков е важно допълнение към съвременната ни литература. За библиотеката не само на онези, които проявяват интерес към криминалния и фантастичния жанр, но и към всички, за които пътят към осмислянето на близкото ни минало и все още сивото ни настояще минава през коридора с кривите огледала на пародията.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори