Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

chamkoriya

„Чамкория“ за сладокусници



Тази дума, сладокусник, в българския език я възвърна прекрасната преводачка от сръбски, босненски и хърватски Жела Георгиева. „Епитафия на императорския сладокустник“ – така преведе тя заглавието на написания още през 1983 г. роман на Велко Барбиери „Epitaf carskoga gurmana“, който описва тоталитарно общество, забранило всяка сладост. На хората са позволени единствено консерви – с тях да се хранят и на тях да приличат. Всеки изящен и пиршествен гастрономически акт в това антигурманско, антисладокусно общество е форма на съпротива: „Според мен храната е дълбоко морален акт. Готвейки и наслаждавайки се всеотдайно, ти се самодоказваш“, пише Барбиери.

В някаква степен самодоказване в способността за „сладокусно” писане е и новият роман на Милен Русков „Чамкория“ – самодоказване, че след „Възвишение“ той като писател отново е в състояние да създаде въздействащ, впечатляващ, увличащ роман. Бързам да заявя – успял е! С „Чамкория” Милен Русков се утвърждава като един от най-добрите български писатели, истински трудолюбив с реализираните проучвания, с вникването в епохата, с внимателното изследване на хора и събития. В българската литература с това трудолюбие той е повече изключение, отколкото правило: тук повечето пишещи, особено по-младите – били те социални или екзистенциални, разчитат на небулозно вдъхновение, което да ги изведе до естетически вкус. А Милен Русков показва с „Чамкория“, че освен вдъхновение е необходима и работа.

Сюжетът на романа е едновременно простичък и сложен. Простичък, защото главният герой Бае Славе е също простичък човечец, от обикновените хора, човек от народа, чиито разсъждения се полюшват насам-натам в зависимост от това каква точно муха му е забръмчала в главата. Той най-напред е шофьор на такси („шефьор“, както сам казва), след това поема като частен превозвач през топлите месеци линията София – Чамкория (днешен Боровец). И докато върти волана, мухите на мислите му летят из главата му, прескачайки и кацайки ту върху едно, ту върху друго. На първо гледане хаотичност на размишленията; впрочем още една сполука на Милен Русков, отлично уловил спонтанното движение на мисловния процес – прехвърляме се от тема в тема, първо едно ни иде на акъла, то води след себе си друго; асоциативният характер на мисленето отдавна е доказан от когнитивните психолози. Но ето го сложното: трябва така да изложиш мислите на Бае Славе, че да ни го покажеш интересен, неповторим, необичаен. Семпъл, семпъл, ама образ безподобен. Милен Русков успява: героят му е плътен, пълнокръвен, истински. Толкова истински, че някои дори провиждат в днешните таксиджии негови прототипи. Посочват дори конкретни образи, срещнати на пътя – литературата се превръща в действителност, в реални личности от живия живот.

Роман за сладокусници – това е „Чамкория“. Роман за литературни сладокусници. Затова ще си позволя да го мисля в конкретните му проявления през, така да се каже, ресторантско меню, да видим какво предлага, да разберем защо ни изкушава. Какво е вкусното у него, че да не можем да му устоим. Защото „Чамкория“ е и изкусителен роман – изкусителен за всички, падащи си по добрата литература. А може и такава зависимост да има: разбираш от литература, значи разбираш и от гастрономия :).

Онова, което предлага менюто на „Чамкория“, са български ястия и питиета. Е, може би не чак толкова подчертано български, колкото „Възвишение“ – там, за да се влеят в съществото ти хранителните вкусове на романа, трябва кръвните ти телца, митохондриите ти да са пропити със събитията, описани в него. „Чамкория“ не представя такъв императив: за него може да кажем, че е повече исторически, отколкото български роман, докато при „Възвишение“ е обратното – повече български, отколкото исторически. Което значи, че почти непреодолимите трудности, свързани с превода на „Възвишение“, при „Чамкория“ няма да се проявят в такава силна степен. (Въпреки тези препятствия „Възвишение“ излезе на полски в превод на Магдалена Питлак, но е твърде скоро, за да правим изводи доколко е сполучила.)

И така, менюто…

В България, за разлика от Запада, се започва не с виното, а с ракията, аперитива. Ракия бистра, силна, изгаряща, чист първак. Такъв първак е и езикът на Милен Русков в „Чамкория“, но не само с шопския диалект, който използва, с неговата неподправена пиперлива първичност, но и с иронията, която блика от всяка страница. Това е достойнство за човек като мен, който вярва, че няма дума, забранена в литературата. Тази люта първичност и искряща иронична сила не понася всекиму – някои бързо-бързо си отместват юзчето, едва опитали или хич не опитали. Но пък тези, които издържат, карат плътно до автора чак до края, слушайки го в захлас. В „Чамкория“ е любопитно, че Милен Русков се е отказал от традиционната за него мъжка двойка „главен герой – главен придружител на главния герой“, срещана в предишните му книги (проф. Светлозар Игов я оприличи на Дон Кихот и Санчо Панса). Ролята на отекващи е запазена за две госпожици – Мици и Гици, с лидираща позиция за първата. Което още повече засилва ироническия привкус на повествованието: от една страна, Бае Славе се „съобразява“ как говори с госпожиците („Ех, и ти, бае Славе!“), от друга – с това се подчертава още повече иначе соленият му начин на говорене.

С бистрата ракия върви прясна салата. Шопска. Знам, естествено, че шопската салата е късно изобретение, продукт на социалистическия „Балкантурист“, анахронизъм е следователно ( в „Чамкория“ също има анахронизми: репликата за кобура и културата, червените картони във футбола), но я избирам нарочно, защото само тя с множеството си съставки е съответна на множеството съставки, с които е композиран романът на Милен Русков. Свежест и оригиналност на езика, правдивост при предаването на епохата, хумор и ирония: няма по-голям ироник в българската литература днес от Милен Русков, няма писател, който с такова тънко чувство за хумор успява да остави у читателя усещането за лекота и ведрост на писмото. Най-удивително е, че това усещане за ведрост в „Чамкория“ отеква в една епоха, опръскана с кръв, в която няма „свобода и смърт юнашка“, а само смърт – грозна, страшна, нелицеприятна. Недодялана чак…

Тук срещаме голямото умение на Милен Русков, който успява да ни представи в пълнота онова време, с всичките му ужасни и убийствени събития. Събрани са в едно, насъбрани са наедно: Томас Фрам, преданият немски преводач от български, написа преди време статия, в която опитваше да проникне в българското съзнание, и не намери друг ключ, освен гювеча. Правен с различни компоненти из разните краища на България, но еднакво вкусно и майсторски. В „Чамкория“ наблюдението на Томас Фрам се потвърждава изцяло: разказът на Бае Славе е толкова вещо изграден, че по един напълно естествен начин той се оказва все там, където кипят бурните исторически събития. Но няма читателят чувство за насилване, за нагаждане, за напасване на разказа: вървят нещата органично, все едно стават пред очите ни. Бае Слави е пикаресков тип герой, случват му се разни неща, но – за разлика от героя в плутовския роман, не той ги търси, те го намират. Понякога нарочно, както Героя нарочно го причаква на пътя за София, кажи го на автостоп почти, за да се скрие в Чамкорията. Или пък набъркването му в износа на трупове от подземията на казармите. Или пък атентатът срещу царя – безброй истории и всички запленяващи!…

Георги Гочев в текст за „Портал „Култура“ нарича Бае Славе „бунтарят-опортюнист“. Сравнява Милен Русков с Херодот, а героят му описва така: „[В] него има един по-сложен принцип, който, мисля, е този: на героя се случва нещо, той тутакси изказва обща теза за живота, нещо кратко и остро, веднага след това тезата се подкрепя с пример-случка, но докато се подкрепя, първоначалната ситуация вече е преминала в друга, която кара героят да изрече абсолютно обратната теза, която отново се подкрепя със случка или разсъждение, и т.н.“ Точно е наблюдението на критикът – класически филолог, с едно може би само допълнение: мятането на Бае Славе от едно мнение към друго е мятане тъкмо на пикаресков герой, изразено обаче със средствата на езика, не на действието. Тук е голямата ловкост на Милен Русков: приключенията на неговите герои се случват като разказ; не ги връхлетяват и това да е разказът, а са все спомен за история, памет за случка. Може да ги наречем сувенири, макар някои от тях да нямат сантиментална, а по-скоро зловеща стойност: Бае Славе е пълен с такива сувенири и – понеже е щедър – ги споделя с нас, неприключенците. Затова и миговете с госпожиците Мици и Гици, докато вози пътниците до Чамкория, преминават светкавично, много повече се разпростира той във възпоменанията си, отколкото в настоящето. Е, в един миг се събират и – събрали се – избухват. Но това чак накрая…

Не мога да не спомена скрупульозната работа с източниците: Милен Русков, както вече отбелязах, не е мързелив писател, подготвя се старателно и внимателно, когато седне да пише; прегледал е купища вестници от онова време, за да ни предаде достоверно епохата. Осмелявам се дори да кажа, че Милен Русков е сред най-работливите български писатели: не се страхува да копае надълбоко, за да открие онова безценно, което ще даде мириса и вкуса на времето, за което пише. Това е впрочем огромна поука заръка, която предава на читателите: за таланта трябва да се работи постоянно!

Виното – резливо, малко киселичко; от сорта „отел“, не от „памид“. Пивко е: Милен Русков знае как да опияни читателя. Близо е до него, казва му „наздраве“, гледайки го в очите: Бае Славе е герой, приличащ може би на поне 9/10 от българите, включително днешните. Георги Гочев му придиря за това: описвал само два типа хора – едните като Бае Славе, опортюнисти и нагажденци; другите като Героя или ротмистъра, фанатици и праволинейници. „Точно тук, според мен – споделя Георги Гочев, – проличава и липсващото в „Чамкория“: читателят не е изваден особено от комфортната си зона на мислене, идеологията на бунтаря опортюнист не се сблъсква с друга убедителна възможност за благополучие и успех. Като че ли в тази България, за която четем у Русков, има само дребни комбинатори от типа на Славе или радикализирани фанатици от типа на комунистите организатори на атентата в „Св. Неделя“. При този избор – между дребния мошеник и фанатика, между трикстера и радикалния комунист – избираме естествено трикстера. Естествено, но защото изборът, който се предлага, е такъв, а не защото в живота е така.“ Това обаче, мисля, е пресилена претенция: все едно да корим Алеко Константинов, че в знаменитата си книга дава само безпардонни типове като Бай Ганю и безпомощни романтици като Иваница Граматиков. Да не споменавам, че понякога едно присъствие се усеща по-силно тогава, когато отсъства. Липсата на „друга убедителна възможност за благополучие и успех“ всъщност не е липса, а начин да се замисли читателят за нея, да поразсъждава защо я няма и как може да я проима. Подбуда към размисъл през нямането, за да сторим имането: Милен Русков не сдъвква всичко наготово, оставя и нас, читателите, нещо да свършим.

Ако на някого се струва маниерно това четене на „Чамкория“ през сладокусието, нека припомня, че в българските литературни прения подобни сравнения не са уникални, срещат се още в зората на литературата ни. Стоян Заимов например пише така за „Записките“ на Захарий Стоянов: „II том от Записките, по нашему, е един грамаден и вкусен белетристически рахат-локум… Който го заяде, докле го не дояде, не му се ще да го остави за други път…“ Дали „Чамкория“ е рахат-локум – според мен не: прекалено е захаросан за книга като тази. Десертът по-скоро е нещо с плодове, да речем печена ябълка с мед и канела. Или, ако искаме да отложим удоволствието, рачел. По неподражаем начин романът на Милен Русков съвместява естество с изкуство, натура със социум, история с фантазия – хем оформя художествен продукт, хем го прави с почти природни съставки. Например за „т.нар. семейство“: виждаме един човек, отдаден на собствените си кефове и мънички хедонизми, но в същото време не бяга от отговорността да храни гърлата, чакащи го вкъщи. Така погледнато, Бае Славе е не само гънещ се опортюнист, а и благонадежден близък, колкото и да мърмори, колкото и да негодува. Характерна българска черта: ние сме все недоволни от това, което ни поднася животът, но въпреки това го живеем колкото можем и както можем. Затова ще кажем, че героят на Милен Русков сме всички ние в някаква степен – мрънкащи и роптаещи, но действащи и оцеляващи.

Менюто, което ни предлага „Чамкория“, е, казах вече, българско меню. Милен Русков се е постарал много да бъде точно такова, да не допусне нещо, което да привнесе чуждоземен вкус. В това старание може да открием малко маниерност – когато келнерът играе ролята си малко повече престорено, отколкото е нужно. Оттук вероятно чувството у някои читатели за изобилие на думите. Разбира се, предизвикана е тази маниерност от успеха на „Възвишение“: но ако в предишния роман тя не можеше да се усети, защото с него Милен Русков изненада мнозина (е, не тези, които са наясно с писателския му талант още от „Джобна енциклопедия на мистериите“, да не говорим за възвишеността :) на „Захвърлен в природата“), сега с „Чамкория“ на изненада не може да се разчита, трябва с различни средства да се впечатли публиката. И да, впечатлена е тя, кой каквото ще да говори; въпросът обаче е, че трети път с българска тематика сякаш няма да се получи. Затова, мисля, Милен Русков трябва със следващата си книга да промени мястото на действие – не българско, чуждо нека е. (Впрочем с него говорихме за това и той е съгласен.) С неговия талант, с вариативността, изобретателността, въображението, които у него са в изобилие, вярвам, че следващият му роман ще бъде също тъй сладокусен (макар другоместен) колкото и „Чамкория“. Събитие в българската литература, на чиито сочност и вкус дълго ще се наслаждаваме.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори