Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

Юлия Спиридонова

Юлия Спиридонова. Бъди ми читател (част I)



Stolichna1
Има нещо симптоматично в това, че Юлия Спиридонова дебютира в детската ни литература на прага на новото хилядолетие. Този факт не само очертава хронологичния вектор на творческото й присъствие в нея, но загатва и граничните му аспекти, родени не толкова от допира на милениумите, колкото от започналия през 90-те години на миналия век естетически преход, призван да завърши раздялата на тази литература с доскорошната й идеологически направлявана практика и да я замени с ориентация към художествените ценности на модерния свят.

Публикувала първата си творба Гугулетата през 1999 г., приблизително за десетилетие и половина авторката успява да напише и да издаде респектираща поредица от книги – Приказки за гугулета (2000), Приключения с Джиго (2003), трилогията Страната на сънищата (2009, 2011 и 2013), В долната земя. Кръстьо – частен детектив (2009), Тина и половина. Как се става яко гадже (2009) и нейните своеобразни продължения Графиня Батори. Как се става разбивачка на сърца (2010), Макс. Всичко на макс! (2012) и Кронос. Тоя нещастник! (2016), Приказка за вълшебната флейта (2013), двете части от трилогията за краставото жабче Бъди ми приятел (2015) и Каква магия крие се в снега (2015) – творчество, чийто обем и качества справедливо я превръщат в едно от най-разпознаваемите имена на новото в съвременната ни литература за деца и юноши и вероятно в най-разпознаваемото, когато става дума за белетристичните й жанрове. Респектиращото в случая е това, че писателката получава подобно признание и от критиката (вж. списъка на наградите й ), и от читателите (съдейки по честотата на заеманията на нейните книги в големите библиотеки) – рецептивно съгласие с не съвсем обичаен характер, което изважда литературния й успех извън ограничените ценностни скали, от една страна, на естетически елитарното, от друга, на бестселъровото и логично задава въпроса за неговите причини.

Една от причините (не най-сериозната, но не и най-маловажната) за този успех е „четливо написаният адрес“ на нейните книги. Той е ясно съобщен още в жанра им и понеже жанрът, както знаем, подготвя очакванията спрямо текста, зад категоричните предпочитания към класическата литературна приказка, детското фентъзи и училищния тийнроман лесно се съзира отзивчивостта на Юлка към читателския избор на предположената й публика, готовността й да се съобразява с ценностите, които тази публика признава за естетически свои. Доброто познаване или изостреният усет за специфичните възрастови художествени вкусове на децата и за тяхната динамика позволява на авторката да формира вярна представа за възприемателите на своите художествени текстове и така да заложи на адекватни комуникативни стратегии, осигуряващи търсения достъп и преследваните ефекти върху тяхното съзнание. Създава се впечатлението, че вписаният читател на всяка от книгите й е винаги ясно маркиран. Всяка книга предполага читателската си публика в определени фази на онтогенезата (възрастовото развитие), за да отвори път не само към по-прецизно съдържателно съобразяване на литературния разговор с очакванията и потребностите й, но да избере и най-подходящата му форма, най-продуктивния код за неговото осъществяване. Съществено в случая е и това, че цялата тази „точност“ на адреса не затваря четенето в границите на визираната възраст. Посоченият по различни начини адрес призовава, привлича, споява, ласкае своите „посочени“ читатели, но не отхвърля намерените непосочени. Обратното, книгите обикновено предвиждат за тези читатели особена, дискретно обособена ниша, в която те, при цялата си неидентичност с предположения получател, да се чувстват рецептивно уютно. Казаното в специална степен се отнася до „възрастното“ четене на детските книги на писателката, където то разполага с изключително богати възможности за реализация, но без да разколебава факта, че това е преди всичко и именно творчество за деца и юноши.

Първите книги на Юлка – за гугулетата и за Джиго – са предназначени за най-малките и може би поради това не крият доминантната си игрова нагласа. Гугулетата и Приказки за гугулета разказват не особено заинтересовани от педагогическите задължения на детската литература весели зооистории с параболични проекции към човешкото. По нещо напомнят Радичковите врабчета, по нещо „муминските“ книги на Туве Янсон – илюстрирани са от автора си, асоциациите с човешкото отказват алегорична определеност. Паралелът с финландската писателка черпи допълнителни аргументи и от спецификата на героите – и гугулетата (кокорото, мармаруто), и муминтроловете (заедно с цялата съпътстваща ги тайфа от хемули,хатифнати, гафси, мюмли) са измислени от авторките си същества със странни имена, дадени им сякаш по правилата на абсолютния нонсенс. (Освен това родителите и на двете са художници.)

Приказките са толкова отдадени на играта, че спонтанно пораждат усещането за текст, протекъл в нейните предели още с акта на самото си създаване и съчетаващ поетата отговорност към читателската наслада с демиургичната самонаслада на пишещия от сътворяването на свят и от назоваването на неговите елементи.

Приключения с Джиго не оспорва впечатлението, че в ранните книги на Юлка съвместната (авторова и читателска) забава е водещ мотив на творческия акт. Макар и натоварена с по-сериозно съдържание, книгата не привилегирова тази сериозност и атмосферата, съпътстваща нейното четене, си остава същностно белязана от играта. Още тук ще срещнем някои от най-присъщите за белетристичния маниер на Ю. Спиридонова похвати и механизми за нейното пораждане. В Джиго например тя за пръв път използа любимата си игра с художествената реалност, състояща се в умишленото компрометиране на границата между действително и фикционално. При Юлка обаче влизането на автора в собственото му произведение не е традиционен сигнал за художествена условност, а изцяло погълнат от характера си похват за игра, който ефектно може да се използва за самоиронично отстъпление на текста от стереотипното му (понеже е за деца) функционализиране в полето на възпитанието:

Бонбоните не са полезни за зъбите. Правят ти кариеси и после те водят на зъболекар. Той ти човърка зъбите с бръмчаща машинка, а това никак не е приятно – казах аз, Юлка.
Обаче Джиго е хитрец и веднага се досети защо Юлка ги разправя тези работи. Ами защото и тя искаше от бонбоните.

Широкото присъствие на играта в творчеството на писателката без съмнение е изключително важна причина за литературния й успех. Обяснението му само с това присътвие или главно с него обаче би било дълбоко погрешно. Истинският интерес към нейните произведения се поражда от добре намереното съчетание на забавното с дълбоко сериозното – с проблеми, същностни и важни за възрастта, към която е насочена съдържащата ги книга, но същевременно същностни и важни за човека изобщо. Впрочем възможността проблемът да бъде естествено съотносим с конкретна фаза на израстването и същевременно да заявява и своята „възрастност“ при Ю. Спиридонова съвсем не е заложена само там, където амплитудата между едното и другото е най-малка, тоест в романите за юноши. Дори в книгите за сравнително малките тази възможност е реализирана с хармонична лекота, без негативни последици върху четенето на заявения й адекватен адресат и с изкусителни проекции към възприемане на отдалечените от неговата възраст.

Прекрасна илюстрация на твърдението са свързаните помежду си Бъди ми приятел и Каква магия крие се в снега. Класически литературни приказки, те жанрово предполагат своя читател в ранната училищна фаза на детството. Епиграфите към тях (единият, цитиращ Камю, другият – Емили Дикинсън) обаче съзнателно разширяват адресното поле на съдържанието им, задавайки смислов контекст, предполагащ по-богат художествен опит, с което същото това съдържание получава перспективи да достигне до възрастово разнородните си читатели по различни начини, но с почти еднакъв краен резултат.

Така в търсене на истината за същността на приятелството първата от творбите дискретно, но не и несъзнавано, общува с дълбоката памет за Малкият принц на Сент-Екзюпери. Сближава ги не само темата, но и идеята за приятелство, асоциирано и в двата случая с равнопоставеността, с грижата и с отговорността към другия. Сближава ги и типът на сюжетната постройка – поредица от срещи на динамичния герой с предимно статични персонажи, както и дискретната притчовост на тези срещи, разкриващи различни представи за смисъла на живота.

Копнеещото за приятелство краставо жабче (в едно интервю авторката споделя, че това е героят, с когото се чувства духовно най-близка) ще се докосне до разочарованията на придобитото от опит познание и само ще осъзнае истините за студения егоизъм на лишената от духовно съдържание красота (самодивата), за наказващата се с липса на покой страст да притежаваш (таласъма), за коварните илюзии на вечното съгласие (ехото). Те ще му помогнат да оцени отдадеността на дълга (стопана) и скромно изпълняваната служба в името на другите (вещицата), за да ги разбере не само като белези, по които можеш да разпознаеш достойния за приятелство, но и като споделени тайни за смисъла на живота.

Темата за приятелството е възрастово универсална, но в посочените книги тя настойчиво реализира и тясно детската си актуалност, главно като разсъждава върху критериите за избор на приятел. В детството този избор най-напред спонтанно се основава на външни качества (красота, сила) и има (съзнавана или не) егоистична причинност. Бъди ми приятел без излишен патос, без непохватна дидактика разколебава логиката на споменатите критерии, като уверява, че не красотата, богатството или силата, а взаимната необходимост е истинският образ на приятелството. Като се опира на разпознаваемата си жанрова памет, повествованието търси подготвени пътеки към детското съзнание, търси ги обаче не за да напомни обичайни приказни послания, а за да предложи други. Приятелството в Бъди ми приятел и Каква магия крие се в снега е далеч от утилитарния морал на обмена, прозиращ зад приказното „побратимяване“ или придобиване на вълшебен помощник заради адекватно поведение или сторена услуга. Приятелството при Юлия Спиридонова е духовна връзка, която възниква от признанието за уникалната ти роля в потребностите на другия, която те вади от анонимното множество на себеподобните и те превръща в личност, защото си се оказал за някого ценен сам по себе си – като желан сподвижник по един общ път или като незаменим и равноправен в своята полезност съучастник в една обща кауза:

– Казваш, че съм ти нужен? Защо не си вземеш друга жаба? – попитало то.
– Защото не ми трябва друга жаба. Трябва ми точно крастава жаба! В тях има най-силната магия.

Освен с Малкият принц приказките за жабчето влизат в определени междутекстови отношения и с Грозното патенце на Андерсен. И българската авторка, и великият датчанин се занимават с драмата на различния, с неговото социално отхвърляне и с опитите му за преживяване на изолацията. Мненията им по проблема обаче са много различни. Ако Андерсен разказва един трогателен сюжет заради моралния ефект от изстрадания финален триумф на героя, Юлия Спиридонова прави същото, но със съвсем други намерения. При нея няма реванш, няма скрито назидателни контрасти между първоначалното социално презрение и последвалия обществен успех. Героят не се превръща в лебед, той си остава същата крастава жаба, каквато е в началото, но намира същество, което да го оцени, възприемайки го не в огледалото на подобията, а пряко и отблизо – единственият ракурс, разкриващ неповторимата функционалност на неговото различие. Това е друга философия за социалното присъствие на човека в света, разделила се с парадигмата на йерархиите и разполагаща ценностите на това присъствие в толерантната линейност на пораждащото хармония разнообразие.

Мотивът за различността очевидно е сред мотивите, към които творчеството на писателката проявява забележимо пристрастие. Той присъства и в Страната на сънищата, и в тийнроманите й – честота, която настоява за обяснение. То може да бъде свързано с актуалността на проблема в съвременните социални, респективно в съвременните възпитателни доктрини, с проекциите им в ценностните полета на днешната глобализирана детска литература и оттам със стремежа на авторката да бъде адекватна част от нея. Такова обяснение обаче би било доста общо и твърде повърхностно, доколкото дълбокият онтогенетичен контекст на проблема не позволя разглеждането му просто като външно остойностена либерално-възпитателна идеологема. Проблемът за отношението към различността, в частност към различния, е изконен и адекватен проблем на детството, както знаем, ценностно остойностяващо нормата и отхвърлящо нейните отклонения. Литературната му интерпретация в книгите на авторката е призвана да преодолее ранните инстинктивни, некултивирани детски реакции към не съвсем подобния – изолацията, противопоставянето, агресията, и да ги замени с разбирането, че различието е само белег на особено проявление на общохуманното, на онова, което е основание за нашата социална близост, че то притежава достойнства, недостъпни за отчуждения и дискриминиращ поглед на околните, но щедро разкриващи се в непредубеденото, обгърнато от привързаност и топлота общуване с този, който не повтаря матрицата. Образът на Етиен, интелектуално неравностойния и физически отблъскващ брат на Иво от книгите за попътечовците, и особено динамиката на неговата духовна промяна е силно въздействащо и убедително художествено въплъщение на тази идея.

Проблемите за приятелството, за отношението към различните, за колебанията на избора между успех (на всяка цена) и морал са непреходни проблеми на детската социализация. Те придобиват актуалност във възрастта, когато детето излиза от защитения и уютен свят на семейството, за да заживее и в широките пространства на недомашното. В тях желаното място и отношението трябва да се печелят и защитават, а това обикновено е съпроводено с трудности, съмнения и разочарования. Върху тези страни на порастването спира вниманието си трилогията Страната на сънищата, а на едно по-друго равнище те занимават и тийнроманите на авторката. Онова, което сближава интерпретацията им в двете поредици, е обстоятелството, че в техните художествени светове семейството се е разделило с ореола си на защитна структура, чиято собствена стабилност е гаранция за стабилността на функциите, с които е натоварена. „Нормалното“ семейство при Ю. Спиридонова е по-скоро изключение, отколкото норма и това изобщо не е случайно. Литературният факт само обобщава съвременната реалност с нейната динамична родствена валентност, възникваща от нетрайността на браковете и новите семейни връзки на родителите. Затова и проблемът за т.н. пачуърк-семейство (метафората идва от едноименната практика на съшиване на разноформени и разноцветни парченца плат в общо цяло) е един от най-интерпретираните в световната детска литература от последните десетилетия. Очевидно този тип семейно съжителство, подкрепено и от онова с непълна родителска двойка, е на път да лиши от социална (но и от художествена) доминация традиционното нуклеарно семейство. В този смисъл констатацията на Сабине ( вж. Кралска кръв), споделяща с Иво, че от цял автобус деца само пет са с по двама родители, издава една твърде обезпокоителна симптоматика.

Юлия Спиридонова е авторката, която може би първа поставя толкова последователно и с такова внимание този въпрос в детската ни литература. В нейните книги обаче пачуърк-семейството не е разрушено семейство, липсващо семейство или антисемейство, то е форма на съществуване на семейството. Юлка е наясно със значимостта на тази микросоциална общност в детския живот, затова съзнателно отстоява доверието в способността на нейните нетрадиционни алотропи да осъществяват присъщите й функции. По-важна от формата на семейството – твърдят романите й – е идеята за семейство, съществено е не онова, което то е, а онова, което означава – близост, любов, грижа, отговорност, отдаденост. Аргументи за такава теза лесно могат да се извлекат от характера на средата, в която расте Иво, преди да намери роднините си (осиновителя му, когото той нарича без колебания дядо, и помагащата в домакинството му Хелга), или от случилото се с Ирник, за когото епилогът съобщава, че е получил в лицето на същата (доказала майчинските си функции) Хелга и на г-н Херц своето ново семейство, заменило истинската му, но експлоатираща го за постигане на лични амбиции, майка.

Продължение…



Коментар на статията “Юлия Спиридонова. Бъди ми читател (част I)”

  1. Браво, Младене, прекрасно си го написал! Радвам се за теб, Юлче. Ех, толкова нарядко се пише за детските автори и съвсем нарядко – така издълбоко, точно, умно и сериозно. Ха дано и други се подсетят, че литературата за деца и авторите за деца също заслужават внимание и грижа, и добра дума, и похвала… Дано, дано!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори