Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

detskafinal

Захарно перо



nfcМакар че един литературен конкурс едва ли е най-сериозният повод за написване на критически текст, настоящият случай е точно такъв. Предлаганата рецензия е провокирана от тазгодишната награда на Литературен клуб „Перото“ в категория „Детска литература“ и коментира книгите от късата й листа нарочно изпреварващо, в навечерието на обявяването й, без знание и без претенции (но не и без предпочитания) към изхода от тяхната надпревара.

Всъщност, както скобите подсказват, тези предпочитания далеч не са категорични и колебанията в тях до голяма степен са предпоставени от характера на общността, оформена от предложенията. „Блок № 4“ на Зорница Христова, „Сватби на животни и неща“ на Рая и Георги Господинови и „Илийчо, Август и седемте джуджета“ на Сотир и Пенко Гелеви са същностно различни произведения. Освен че са жанрово нееднородни, те демонстрират и разнотипност по отношение представите за литература, от една страна, и представите за детска литература, от друга, което затруднява обективното им сравнение, а оттам и евентуалната им класация. Наистина не е лесно да се намерят убедителни общи критерии, по които да се избира между комикс, разказ за деца и сборник с жанрово неопределени (или самоопределени като „измислици“) текстове, още повече, че творба, в която изобразителното властно доминира над словесното, вече проблематизира самата си определеност като литература, а творба, чиито равностойни автори са дете и възрастен, влиза в спор с класическите представи за същността на детската литература (пише се за деца, но от възрастни).

Но да оставим проблема с критериите за избора на журито.

Иначе, разгледани вън от комплектуващото ги условие за избор, споменатите различия губят притеснителните си аспекти. Нещо повече, в границите на собствените си творби те стават качества – маркер за специфика и самобитност, източник на особен чар, а в един от случаите дори на феноменалност.

Така, видян в присъщата си специфика на комикс, „Илийчо, Август и седемте джуджета“ не предизвиква спорове относно попадането си в листата за споменатата награда. С благодарния опит, натрупан в такова видно за историята на националното ни детство издание като „Дъга“, авторите му уверено експлоатират възможностите на жанра в удовлетворяване на детските естетически предпочитания. Засищането на инфантилния апетит към визуалния образ, към забавния сюжет, ненатоварен със сериозно съдържание, към необикновения персонаж или към проявите на комичното картинният разказ на Гелеви постига с естествена лекота. Същевеременно вниманието към белязаните от стремежа по удоволствие детски очаквания е допълнено от мисълта за необходимостта от педагогическа посока при общуването с малките. Макар и оставящи впечатлението за известна пришитост, нейните реализации несъмнено представят желанието на авторите да разширят функционалните правомощия на комикса до тези на класическата детска литература. Ако обаче сбъркаме да го пренесем в нея директно и без уговорки, въпреки паметта за корените му, тръгващи от книгите на Хайнрих Хофман и Вилхелм Буш, веднага ще изпъкнат недостатъци, които иначе граничното му естетическо битие прикрива. Тогава неоригиналността на идеята за „вълшебната/оживялата книга“, която логически мотивира разказа в споменатия комикс, ще натежи с чисто литературни художествени претенции, ще се подчертае износеността на използвания в произведението пародиен повествователен механизъм, познат като „салата от приказки“(Дж. Родари). Дискретно ще изплуват и други неща, които комиксът не разпознава като шаблон, но литературата дефинира като такива. Същевременно подобно пренасяне ще засегне негативно някои от силните страни на жанра: например ефекта от самостоятелното функциониране на изображението, прекрасно защитен в творбата на Гелеви от такова въздействащо хрумване като родовия белег в портретите на предците на Човекоядеца (искрено съм се смял).

Комиксът за Илийчо и неговия приятел мърколак несъмнено изглежда най- детската по предпочитание от предложените три творби и ако съответната награда на „Перото“ се даваше, подобно на полския „Орден на усмивката“, от деца, той едва ли би срещнал сериозна конкуренция. Но детската литература далеч не е просто „детска“. Доколкото тя е средство за общуване между поколенията, в нея, по един или друг начин, трябва да присъства аспектът на възрастния. В този смисъл детското харесване на даден текст не е достатъчно, за да формира неговата оценка като детска литература, обстоятелство, което дава перспективи за победа в категорията и на останалите две произведения.

Блок“ № 4“ на Зорница Христова е разказ за естествената хармония на детските представи за свят и за хуманните корекции на детското въображение в мечтанието му за усъвършенстване на света, сътворен от възрастните. Творбата носи чертите на типичната женска (нямам предвид писана от жени) проза за деца, преди всичко с мекотата на внушенията си, с подчертания си лиризъм, предопределил изместването на сюжетното на втори план и фокусирал вниманието към настроението и емоционалното преживяване на действителността от детето, със слабостта си към естетическото за сметка на нравственото (територия главно на бащата) възпитание.

Разказът е модерно продължение на класическата литературна традиция на Романтизма (усъвършенствана от Сент-Екзюпери), в която детето и неговите представи се осмислят като алтернатива и коректив на скучната и бездуховна реалност, означена като свят на възрастните. Текстът дискретно припомня паметта за ценностните романтични опозиции разум–чувство, множествено–единично, култура–природа (изкуствено–естествено) и тяхната почти митологична тъждественост със съотнасянето възрастен–дете. Същевременно той не желае да бъде възприеман като дословно повторение на тази традиция, а само като нейно повтарящо я изменение. Така обичайното романтично остойностяване на лично и социално, въплътено в образа на дома, веществено раздвоен между къща и жилищен блок, разколебава присъщата си категоричност, защото самата опозиция индивидуално–социално в разказа е разколебала ценностната си несъвместимост. Тя се е оказала подчинена на още по-важната за Романтизма опозиция реално–идеално: мечтата е премахнала романтичните опасения от потискащата власт на обществото, изградила му е образ, основан единствено на неговите качества – блокът в представите на архитекта е място, където обитателите му „живеят щастливо“ и природосъобразно (градини на покрива), в естествена, неограничаваща свободата им, близост помежду си.

Отклонения от нормата се забелязват и в литературния образ на възрастния, разделил се с романтичната категоричност на противопоставянето си с детето. В книгата на З. Христова той е художествено по-естествен и свободен, разкрива се и като фигура на удоволствието, и като фигура на възпитанието, понякога дискретно отстоява своята „възрастна“ позиция, друг път деликатно се самоиронизира, влизайки в безплътните обувки на повествователя.

Всъщност една от най-привлекателните страни на този разказ е именно особената гледна точка на повествователя, предлагаща ненатрапчива игра на сливане, сдвояване и отстраняване между „детски“ и „възрастни“ ракурси. За илюстрация бих използвал любимия си пасаж: „Най-много обаче Митко обича глухарчетата. Когато са жълти, можеш да ги береш и да ги даваш на майка си, и никой не ти се кара, че ги късаш. Само ти казва да побързаш най-сетне.“

Блок № 4“ е една, написана интелигентно, с добър усет за езиковия детайл, творба за деца, която съдържа ясни идейни внушения и непреходни чувства, пораждани от универсалността на детството и от съчетанието на носталгия и надежда във възрастната представа за него. Точно последното обаче предпоставя незавършеността й като детска литература. Романтичният поглед към детството несъзнавано прави от него ценност на възрастните. Идеализирано в миналото (носталгията) или в бъдещето (децата ще направят утрешния свят по-добър), то е призвано да обслужи духовната съпротива на големите срещу дефектите на света, който физически обитават. Неразпознатото като „свое“ детство ограничава възможностите на описващото го повествование да въздейства пълноценно върху детския читателски интерес, вероятно защото малките усещат, че „детското“ в случая е преди всичко език, код за съобщаване на съдържание, което не се отнася пряко до тях.

Споделеното мнение е далеч от мисълта, че книгата няма да бъде четена от децата (тя удовлетворява толкова други условия за противното), то само предполага, че няма да им бъде толкова интересна, колкото изглежда в очите на възрастните.

В подобни отношения с възрастовата специфика на читателския интерес встъпва и „Сватби на животни и неща“ от Рая и Георги Господинови. Събрала резултата от общите литературни (и рисувателни) игри на писателя и на неговата шестгодишна дъщеря, книгата не обещава шумен успех сред детската аудитория, но за сметка на това елегантно прелъстява възрастните в качеството им на реални, (тоест, отдадени на себе си) читатели, а не на опосредстващи четци. Произведението, разбира се, е детска литература, но не поради категорично съвпадение с характеристиките на понятието, не и заради предположения му (от възрастта на единия от авторите) адрес – впрочем никъде в текста не се посочва, че написаното е за деца. То е детска литература заради непринуденото разкриване на спецификата на детския светоглед, заради споделените особености на детската логика, на детското преживяване на действителността. Книгата е детска литература и заради скритата си педагогичност, ориентирана от една страна, към артистичното изграждане на детето, от друга към разбирането за хармония в отношенията между деца и родители (вж. „възрастния“ й предговор).

Сватби на животни и неща“ обаче не е традиционна детска литература. Поделеното авторство, при това равностойно поделено, и призоваващо към възприемане като равнопоставено, й придава феноменален характер, доколкото, поне в историята на българската детска литература (за разлика от историята на илюстрация на детската литература), друг подобен пример ми е трудно да открия. Оригиналното съавторство сякаш предлага нов, материален образ на характерното за обичайния детски писател раздвоение между детско и възрастно, премествайки неговите различия от времето (минало/настояще) в пространството, при това без напълно да скъсва с първото, доколкото единият от авторите е възрастен. Книгата е не само „симпатично“ (ето, казах го – вж. пак там) споделяне на необразования детски поглед към действителността, но и спонтанно свидетелство за механизмите и мотивировката, с които децата я подреждат в свят. Сватбата има толкова стара, хармонизираща света, семантика, че не си струва да се връщаме към митологичните й недра. Достатъчно е да си я спомним във вълшебната приказка, където услужливо сваля напрежението между противоречията – мъжко/женско, високо (царски син) / ниско (заварениче) – за да възстанови на ново равнище нарушения социален баланс. В детството сватбата несъзнавано изпълнява същите функции. Дали под влиянието на приказката, повествователният жанр, с който културата кани децата в лоното си, дали заради асоциациите с родителската двойка (продукт на сватба), те са склонни да „женят“ заобикалящите ги неща в стремежа си за постигане на сигурност, подредба и уют, тоест в стремежа си за постигане на свят. И понеже брачните правила на детството нехаят за забраните на културата, със същата степен на основание може игрово да се ожениш за майка си или да сватосаш крокодил и диван.

Идеята за екзотичните женитби на „животни и неща“ (дава я детето автор) обаче със сигурност не би била толкова смислово и функционално продуктивна, ако в реализацията й не се бе включил (сдържано и самоиронично) възрастният. Тук не става дума за чисто художествените измерения на това включване – да коментирам литературните качества на Г. Господинов, означава да повтарям вече известни определения – а за перспективите, които самото присъствие на възрастния очертава. Взето дори само ситуативно, то придава допълнителни значения на текста, естествено задвижва идеи за чара на общата игра между деца и родители, за новата плоскост, на която тя поставя техните отношения (в играта традиционната власт на родителя е отменена от равнопоставеността спрямо нейните правила), за възможностите, които дава на големите да се върнат в детството и, принудени от нея (играта), да открият в себе си атавистичните му белези (вж. рисунките на бащата, компетентно коментирани в предговора на неговата дъщеря).

Книгата не свежда ефекта от сватбените си игри само до общото удоволствие, което те доставят на своите участници. Възрастният съзнава и техния педагогически потенциал, вижда ползата им в контекста на естетическото развитие на детето. В екзотиката на съчетанията между животни и неща той забелязва, а вероятно и си спомня, принципа на един класически модел за провокиране и насочване на детското литературно творчество. Парадоксалните „сватби“ на всичко с всичко (костенурка и шкаф, камила и чайник, влак и стоножка и пр.) всъщност не са нищо друго освен детското име на онзи доказан модел за измисляне на истории, който Джани Родари нарича „фантазиен бином“.

Все пак най-продуктивният художествен ефект от възрастовото разминаване на съавторите трябва да се търси в качеството им (и главно в качеството на възрастния) на логически, емоционален, светогледен фон за другия. В успореденото изпълнение на творчески задачи по една и съща тема много по-ясно и убедително изпъкват възрастовите особеностите на детското мислене и език, на детското отношение към действителността, на детските желания и тревоги. Последното, както споменахме, се долавя още в идеята, родила книгата, но особено остро личи в сигурно най-хубавата „приказка“, която тя съдържа – Айфелова кула и жираф (в изпълнението на Рая) – трогателно детско резюме на „Физика на тъгата“.

Заедно със спонтанността на емоциите детската част в произведението подкупва с неочакваните посоки на творческите се хрумвания, с изненадващите финали, привличащи къде с необичайната си логика (вж. „Тромпет и пояс“), къде със стъписваща крайността си сюжетна развръзка („Котка и контакт“).

Едно от интересните места в книгата са внезапните „гастроли“ в очертаното от културата възрастово поле на другия – Георги Господинов с намека си за естествен носител на детския фолклор (края на „Книга и сладолед“), Рая Господинова с безпаметния реверанс към дидактичната литературна традиция на ХVІІІ в., експлоатираща наказаното любопитство („Мишка и стенен часовник“).

Ако „Сватбите“ наистина нямат формален аналог в детската ни литература, те не са прецедент в нейните смислово съдържателни пространства. Книгата по самобитен начин се вписва в графиката на един висок, макар и не особено популярен вектор, чието великолепно начало е „Някога“ на Дора Габе. С ненатрапчивото и автентично изразяване на спецификата на детската душа (да не забравяме, че рисуването и разказването са легитимни психоаналитични методи в работата с малки пациенти) творбата на Рая и Георги Господинови несъмнено се доближава до прозаичния шедьовър на поетесата. Доближава се и по още нещо – по колебливостта на статута си. Помним прословутото определение на авторката за любимата й „Някога“: „Това не е книга за деца, това е детска книга“. Въпреки понятийната си неяснота, то ясно изрича съмненията относно реалното литературно поданство на произведението. Фразата, почти без уговорки, би могла да се употреби и за „Сватби на животни и неща“, доколкото четена именно като „детска книга“, а не като „книга за деца“, тя би разгърнала пълния си потенциал и би въздействала естетически адекватно на оригиналната си структура.

Провокирана от конкурса за една литературна награда, настоящата рецензия отказва да обсъжда неговия изход. Не само от морални скрупули, а и защото вън от социалните полета на литературата той едва ли е чак толкова съществен. Дори за участниците. В края на краищата една награда не може да те направи нито по-добър, нито по-лош писател. Извън споменатите полета тя е просто вещ на бленуващото ни желание, цел на потиснатото дете в личността ни на възрастни, захарно петле, което можеш да схрускаш мигновено или да ближеш бавно и полека, удължавайки насладата от вкуса му, а след това и от спомена за вкуса му в устата си.

Докато един ден разбереш или пък те научават, че си можел и без него.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори