Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

Затворисърце

„Затворисърце“: затворикнига (почти без спойлери)



Stolichna1
Романът на Константин Трендафилов, чието заглавие „Затворисърце“ създава очаквания за неловкост и неудобство, започва много добре и качва класа някъде досами края на първата си част. В нея разказът се води от името на счетоводител, който най-накрая Я открива. Той и тя симпатично напредват с аферата, а за фон героя го бият и обират. Известно време съвместяват блаженство, но започват едни обрати, едни прозрения, така че накрая протагонистът, презареден с омраза, взема, че прекалява с отмъщението спрямо малцинствен представител… Едва тогава разбираме откъде ни е било разказвано до момента, защото в съда не потупват по рамото.

Във втората част обаче нещата тръгват стремглаво надолу. Предлага ни се разказът на приятел на счетоводителя, бивша мутра, преди това боксьор (пак като не е борец), а още преди това – ох!, ох! – полусирак в изправителен дом. Сиракът без друго също сгазва лука, не щеш ли, пак заради момиче, само че от по-малко добрутро и съответно с представителна за Прехода професия.

В третата част счетоводител и мутра сблъскат светове и визии за човека, но нищо не се получава и романът се сгромолясва, при това с грохот заради висотата на първите осемдесетина страници. Дотам, че читателят се усъмнява дали книгата наистина е ставала, проверява и, да, тя си е там в началото, почти същата: сръчно написана и интелигентна, с добър хумор и самоирония, с истински чувства и мисли, с точни наблюдения и логични превратности, които водят до преобръщането на емоциите и до преображенията на героите, измамно възстановяващи първоначалното равновесие. Авторът ще да е хвърлил работа в проучването на счетоводния жаргон и е постигнал много в изграждането на два плътни характера, които хем са различни, хем си подхождат: счетоводител технократ и развейпрах интелигентка се виждат устремени един към друг поради вътрешната си празнота, така и останала незапълнена. Диалогът е бърз, ритъмът – безупречен, остроумието – на място, а моментите на самоцелност са рефлектирани и мотивирани като усилие да се впечатли другият. При това диалогът се редува пластично с вътрешен монолог, чиято овладяна самоирония утолява любовния байгън: като един позакъснял Холдън Колфийлд героят се познава добре и авторефлексивният цинизъм му отива. Девойката също е смислено-прелъстителна и едва когато делникът емва героите, духовната ѝ пустош зейва пред нас,  при това през пристрастните очи на героя, така че ние решаваме дали да му вярваме.

В развоя на историята има и единичност,  и универсалност, при все или по-точно поради предизвестения ѝ свършек. Но тогава идва сблъсъкът с представителя на набедено, а всъщност онеправдано малцинство, откъдето всичко тръгва на провала…
Какво все пак съсипва един толкова обещаващо започнал роман?

Всъщност най-вече амбициозността му; по-точно нейната двойственост. Авторът, по всичко личи млад човек, е искал да направи едновременно и сериозен роман, и масов хит. Изглежда така, сякаш е започнал да пише малка частна любовна история за двама души, до чиито светове що-годе е имал достъп, ала после се е полакомил и се е напънал да пише социалния роман на Българския преход. Протагонистът на първата част е замислен – по модел, вероятно вдъхновен от Пол Остър – да се саморазкрива постепенно и като всекидневен човек, и като структурен злодей, случайността в чиято участ идва като присъда. Трагическа, без да е трагична, тази присъда през идентификацията води читателите до фини поуки и ненатрапчиви самопрозрения. Така първата част посредством метода на психологическия реализъм ни вкарва в една твърде частна история, достъпът до която на външния свят е крайно ограничен: има го „Европейското“ от 2004 г. и Голямото пране на мутренския бизнес, убогостта на болницата и недоизживяната соцкомуналност на опашката в плод-зеленчука, но тези форми на живот са периферно фонови и авторът още не се пъне да ни занимава със социална критика, а само с характерните духовни трепети на своя главен герой.

Във втората част К. Трендафилов избира да заложи на герой, когото не просто „не познава“ и до чийто свят няма достъп: той решава да го превърне в носител на градивната нишка в посланието на своя роман. За целта отправя сложното и просещо милост внушение, че хем е наясно колко девалвирал естетически проект е положителният герой, хем въпреки това е твърдо решен да изпие чашата и да прегърне жребия на художествената си дързост. Младият романист не е глупав и положителността на този герой е „изстрадана“, след като той е принуден да прави всякакви компромиси и да се примирява с жестоката действителност. Но все пак намерението ролята на добрия да се повери на вярваща в Бога мутра със златно сърце, която саможертвено спасява любимата от непристойни занимания, остава дръзко, но незащитено. Да ни се пробутва този уж типичен чалга герой като разкаял се грешник и автентичен носител на ценности, предвиден да ни извиси над счетоводителя убиец, с когото така лесно „кънектвахме”, е изнасилено изхвърляне. От него лъха на кух и безпочвен дидактизъм. Проблемът не е просто в синдрома „Ад“, „Изгубеният рай“ или „Цветя на злото“: разказът за отрицателни герои и лоши постъпки да е далеч по-завладяващ, правдоподобен, умен, смислен и вещ спрямо човека и човешкото, докато опитът да се създаде положителен герой насред ужасни обстоятелства, да се проваля поради изкуствената поучителна преднамереност на замисъла. Главният проблем тук е друг – и на автора, и  на читателя, а всъщност и на счетоводителя този изметнат положителен герой им е чужд и непонятен, поради което той така си и остава плосък и безплътен, банален и немотивиран, в последна сметка, както внушават и действията на счетоводителя – глупав и досаден с морализаторското си опяване. Въпросният спасителизкупител не само не се е получил: обречен поначало, той завлича със себе си и световете, които уж би следвало да бъдат онагледени чрез него: изправителното училище, соцспорта, мутренството, чейнчаджийството, сутеньорството, чалгаджийството, чрез които авторът е решил да разкаже и да представи Целио Преход. Не знам как говори, мисли и действа една разкаяла се мутра, но няма да е по този псевдоинтелигентски маниер на доцента, дето се жалвал пред тираджията в прочутия виц.

И тук идва и по-големият проблем на книгата. След първата си част тя рязко променя замисъла си: сякаш изведнъж ѝ хрумва да се прероди в голям роман за Прехода и да го разкаже чрез негова най-представителна извадка: боксьор от соцдекаданса, преобразен в мутра от зората на Прехода, се влюбва в жертва на Първоначалното натрупване и мъсти за нея, за да се върне след много години в един преобразен и вече непосилен му свят.

Разбира се, този структурен обрат, тази смяна в мащаба и замисъла вероятно са били калкулирани и преднамерени, и са целели да взривят хоризонта на очакванията ни. Преследваният структурен ефект е очевиден: симпатичната празнота на интелигентите от първата част, останала неприкосновена за външния свят, да бъде пометена и по този начин засрамена и разобличена чрез представители на социалната утайка, лишени от привилегията на подобна недосегаемост: във втората част действителността на Прехода е замислена да нахлува неумолимо през пробойните в биографиите на последните и чрез техните жизнени избори. Тази интенция е силна и респектираща като замисъл.

Реализацията ѝ обаче го проваля. Авторът горе-долу разбира от млади висшисти, но социалната клоака му е напълно непосилна. И героите, и случките в нея са повече смъкнати от книжки и жълти вестници, не внушават каквато и да е плътност и убедителност, дори ако преглътнем допускането, че именно тяхната типичност ще да води до толкова изтъркани събитийни ходове с предизвестени мотивации. От отвоюваното правдоподобие на първата част не остава и следа и светът на мутри, чейнчаджии, сводници и проститутки си остава все така медийно кух; или по-точно плосък, защото дори кухотата би допринесла за онова, което липсва тук – обем. Възможно спасително четене би било да си обясним тази плоскостност и клишираност като гонеща правдоподобието на суровата действителност – очарователната остроумна романова празнота на столичанчетата от първата част да се види пометена от неукрасената реалност на провинциалчетата. Но добрите намерения са осеяли един път, който, вместо към ада, отново води към едно по потьомкински или по елинпелиновски картонено пъкло: вместо суровост и разтерзаност ни се предлага Cartoon Network.

Финалната част, в която героите си седят на веранда на село, пият и спорят, докато страшната буря им сякаш приглася на усилието най-сетне да проговорят и нещо да ни кажат, ни убеждава само в едно: че фантасмагоричният финал с вярващия, поразен от мълния, е точно онзи Deus ex Machina свършек, до който се е докарал романът в миг на авторефлексивно просветление за своята вече пределна несъстоятелност. Остава ни да се поусмихнем на препратката към скандалния шедьовър на Маурицио Кателан, в който Йоан Павел II е нескопосно катурнат в цял ръст, блъснат от метеорит, и да вървим нататък.

И все пак читателят на този роман има и полезен ход. И този съвременен български роман, подобно на „Passion, или смъртта на Алиса“, „9 зайци“ и „Мисия Лондон“ започва вдъхновяващо и после закъсва. Все пак никой от тях не се проваля във вторите си две трети чак дотам. Ето защо моят най-сериозен съвет е: прочетете тази книга точно до края на първата част, след което внимателно я затворете и я отпразнувайте.

А после съберете стоицизъм и изследователска страст и я дочетете, за да разберете как не бива да се пише за българския Преход, а и въобще за родния социално-политически делник на последния четвърт век.



Коментар на статията “„Затворисърце“: затворикнига (почти без спойлери)”

  1. Това критика ли е? Защото е по-скоро на ниво „скъпо дневниче“…
    Колкото до самата книга – личи си, че авторът на „критиката“ наистина се е постарал да не я хареса.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори