Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

"Хавра"

Гледната точка на един маргинал



Stolichna1
Още един роман, осъден на успех. Поради качествата си, поради масираното му представяне, поради предпочитанията на публиката. Трите елемента са свързани, питам се до каква степен предпочитанията на публиката зависят от качествата на творбата и до каква – от представянето ѝ. За да избегна недоразумението, нека поясня – маргиналът от заглавието на тези бележки е авторът им, докато Захари Карабашлиев и неговият роман „Хавра“ са нещо напълно противоположно, да го нарека „новия мейнстрийм“, с риска да подразня пуристите.

Историите в този обемен роман са няколко, основните са две. Карабашлиев е имал шанса да попадне на малко познат документален текст от миналото, свързан с два важни епизода от българската история. В края източникът коректно е посочен, както и историята на намирането му. Имената на два от прототипите са променени и това също е посочено в края. Да не се обърка някой, историческата основа е важна за автора.

Другата сюжетна линия, основната, е съвременна и откровено автобиографична, като тук отклоненията от реалността са по-значителни. Една от силните страни на романа е умелото преплитане на двете повествования, не толкова свързването им, колкото успоредното им развитие, прекъсването им в напрегнати моменти и аналогичните събития в тях. З. Карабашлиев несъмнено владее писателския занаят и следва доказали успеха си писателски рецепти. На мен демонстративното следване на препоръките от курсовете по творческо писане, което се налага в последните години от автори с чужд (американски) бекграунд (например Мирослав Пенков), ми идва в повече, но читателите явно мислят по друг начин. Не без помощта на пиар акциите, разбира се.

И двете сюжетни линии, доста различни като жанр, са увлекателни и задържат вниманието. Историческата е разработена по-традиционно, като съчетава нещо от класическото руско писане с традиционния приключенски роман и винаги актуалните патриотични настроения. Интерпретацията на историческите лица и събития – Априлското въстание, Освобождението и Санстефанския договор – следва популярните представи за тях, откровено идеализира познатите от учебниците фигури и стои далеч от опитите за тяхното проблематизиране, които напоследък се засилват в сериозната историография. Известно излизане от стереотипите може да се потърси в симпатизиращото представяне на част от „диваците“ в Централна Азия, но то някак се съчетава с безусловното приемане на руския колониализъм в тази част на света. Не ми са известни аналогични руски романи, сигурно има, в паметта ми изкачат повествованията за Лорънс Арабски и Бо Жест – образци на така наречения колониален приключенски роман.

При навлизането в свързаните с българите събития проблематизирането е напълно чуждо на автора. Вярно е, че на всички ни са омръзнали марксистките щампи за „движещите сили“ в историята, но пък и другата крайност, в която деянията на отделни личности определят големите процеси, не е много по-адекватна за мисленето през ХХІ в. (Или може би греша, може би надценявам днешните представи за света). Непривично и вероятно мислено като оригинално, е представянето на хармонията между американци и руснаци, споделената им жертвоготовност в името на справедливостта, ще рече – и на България.

Съвременната сюжетна линия е замислена като модерен трилър с автобиографични елементи. Основният персонаж почти се припокрива с познатия от „18 % сиво“ – първият и много успешен роман на Карабашлиев. Отново българин в САЩ (поне доскоро), отново пишещ, отново разделен с любимата си жена (наистина по друг начин), отново забъркан в тъмни дела. Наистина тъмните дела сега са доста повече и по-тежки от чувала с марихуана от предишния роман (поне това си спомням от него).

За част от трилърите по света, и специално за българските опити в жанра, е характерно желанието да се представи едва ли не пълна картина на престъпния свят и връзките му с корумпираното днешно общество. В „Хавра“ това става и с помощта на един хакер, появил се съвсем неочаквано в сюжета, който с лекота снабдява Никола –автобиографичния герой, с няколко терабайта документи за всевъзможните тъмни дела на всемогъщата варненска групировка МАК. Въобще неочакваните появи в стил деукс екс махина понатежават. Както и започнатите, но неразгърнати сюжетни елементи. Героят има съученик, който не само е бил в Чуждестранния легион, но и след пенсионирането си е нещо като координатор на делата на бившите си колеги по целия свят. За него май няма невъзможни неща, включително и това да спаси приятеля си от гангстерски разстрел. Друг пък е известен бомбаджия, но реализирането на способностите му май остава за продължението; за продължението остават и боксьорските умения на Никола, една любовна линия (или може би две) и пр. Никола си пие в един бар, а той пие доста над средното, което не му пречи на следващия ден да се справя с всевъзможни предизвикателства, та пие си той и вижда една красавица. Нататък е ясно, но се оказва, че тя случайно узнава кой е убиецът на бащата на Никола и това води до разплитане на една от сюжетните линии (или до допълнителното ѝ оплитане).

Сред качествата на Никола, който иначе е почти фалирал американски барман, е и умението да води преговори, в които той като че ли успява да надделее над всемогъщата организация МАК. Справя се и с руска престъпна група в САЩ, но това между другото. А въпросните делови преговори са за продажбата на наследствени ниви, които се оказват толкова ценни, че мафията е готова да плати десетки пъти над пазарната цена. Тази история определено напомня за много популярния в българската национална митология сюжет за похитеното съкровище и неговото спасяване.

Днешните български писатели (драматурзи, сценаристи) обичат попътно да подхвърлят не особено оригинални реплики по повод на някакви „отрицателни явления“, които, предполага се, дразнят и читателите. З. Карабашлиев не е изключение – клисарките бързат да съберат недогорелите свещи в църквите, тротоарите са разбити, шосетата и поляните са засипани с боклуци и пр.

От Романтизма насам високата литература обича да разсъждава за себе си, да бъде саморефлективна, както казват любителите на сложните думи. Значимите образци са много и заслужено привличат вниманието на критици и читатели. Проблемът е, че, както и много други неща, и тази особеност лесно се банализира. Открай време български автори на криминални романи обичат да подхвърлят по нещо за Конан Дойл, а и за Достоевски. По-амбициозни писатели държат да ни въведат в „творческата си лаборатория“, да разкрият „мъките на словото“, да насочат читателите към дълбокия смисъл на творбите си, а и на голямата литература като цяло, към която се чувстват съпричастни. З. Карабашлиев също не е чужд на тази особеност, въпреки че при него тя е въведена по-дискретно. В „Хавра“ можем да дочуем както разсъжденията на интелектуалците за „Лолита“, така и гласа на народа в лицето на Бат’ Стефан, възрастен пазач в училище, който предлага интересен анализ на книгата на Никола. Възторженият анализ, естествено, е на д-р Стоименова, потомствена интелектуалка, а и наследница на руски дворяни.

Преди началото на същинския текст авторът изрежда няколко значения на думата „хавра“. Едно от тях, цитирано от него, е преносно – „шумотевица, бърборене („Речник на чуждите думи в българския език“, изд. „Наука и изкуство“, София, 2000)“. З. Карабашлиев като че ли намеква за желанието на творбата да събере в едно всевъзможни гласове, които все едно не си говорят помежду си, не се разбират; да превърне „шумотевицата“ в литература. Несъмнено висока амбиция, съмнявам се, че публиката ще я забележи, а през погледа на маргинала тя изглежда не напълно реализирана.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори