Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

Рей Бредбъри

„Да опожаряваш, е наслада“ на Рей Бредбъри: за литературата и деспотизма



Stolichna1
Рей Бредбъри несъмнено е един от малцината научнофантастични автори, които са дотолкова широкоизвестни и се радват на такъв непрекъсващ читателски интерес, че надали се нуждаят от допълнително представяне. Вече близо половин век името на Бредбъри е една от емблемите на научната фантастика и в България, добивайки известност с романи като „Марсиански хроники“( изд. Бард, 2010) и „Вино от глухарчета“ (изд. Бард, 2008), с разкази като тези от книгата „Възпявам електрическото тяло“ и пр. Тревожното разчертаване на антиутопични социално-нравствени пейзажи от бъдещето, критическото отрицание на т. нар. консуматорско общество, провиждането на тиранията и (само)унищожението като „скрити“, но обезпокояващи залежи в рационализираната и механизирана цивилизация на Западния свят и т.н.: идейно-тематичните кръгове от неговото творчество са добре познати на читателите. Добре познат е и четивният, семпъл, но въпреки това ефектен почерк на Бредбъри, съчетаващ просторечието и философския размисъл, интригуващия сюжет и красноречивия психологически анализ. Напълно уместен на този етап би бил въпросът: „изцяло“ ли се е „разкрил“ творческият облик на Рей Бредбъри пред българския читател? Заслужава ли си произвeденията му все още да се четат и препрочитат, или пък последните са изчерпали значимостта си и интересът на публиката към тях с основание би могъл  да стихне в близко бъдеще? Съдържат ли те определен потенциал от неразшифровани послания, който постоянно поражда нови послания и така подхранва читателската заинтересованост дори и в началото на ХХI век, или пък са на път да се превърнат в банализирана антика под етикета „класика в жанра“?

Новоиздаденият сборник с разкази и новели на автора със заглавие Да опожаряваш, е наслада (прев. Венцислав Божилов, ИК „БАРД“) не само поставя горните въпроси, но би могъл да отведе публиката и към някои от възможните отговори. За неопитния читател кратките прозаични късове биха представлявали увлекателно, ненатрапчиво и на места весело-анекдотично встъпление към най-характерните черти от художествената вселена на Рей Бредбъри. Достъпността на сборника обаче далеч не изчерпва неговите качества. Книгата предоставя на една друга категория читатели – дългогодишните почитатели на научната фантастика и в частност на Бредбъри – удоволствието да преоткрият едно от най-четените произведения на автора: романа „451 градуса по Фаренхайт“.  Подобен възприемател веднага би разпознал в заглавието на сборника препратка към първото изречение на легендарния роман, сякаш озаглавяването и изборът на събраните текстове трябва да се осмислят именно в светлината на известна предходна начетеност. В този смисъл „Да опожаряваш, е наслада“ наистина отвежда към преоткриването на романа, доколкото позволява да се проследят произходът и последователните фази в развитието на творческата му концепция.

Сборникът съдържа общо шестнадесет произведения (четиринадесет разказа и две новели), повечето от които писани и публикувани в различни периодични издания между средата на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век, в продължение на едно десетилетие преди излизането на „451 градуса по Фаренхайт“. С изключение на последните три т. нар. бонус разкази, обединени от обща сюжетна линия, разказите представляват сравнително самостоятелни и завършени текстове. Въпреки това всички те са взаимно преплетени по силата на повтарящите се мотиви, сюжетни ходове или персонажни типове. Затова и съвкупността от разказите и новелите сякаш изобразява една по-скоро последователно изградена и вътрешно съгласувана картина на мрачно антиутопично бъдеще и се вписват в „типичните“ тоналности на фантастиката на Бредбъри. Тази фантастика слабо се интересува от технологичните завоевания на бъдещия свят и не се впуска в обстойни научно-технически предвиждания. Нейната „фантастичност“ представлява особена форма на иносказателност, която й придава нравоучителните ефекти на притчата и я зарежда със своеобразна просветителско-възпитателна функция. Затова антиутопичното бъдеще сякаш се очертава не толкова като опит за изрядно прогнозиране относно развитието на човечеството, колкото като поучителна алегория за на пръв поглед незабележимите патологични, разрушителни или деспотични черти в настоящето на западния свят и индустриалната цивилизация такива, каквито са се явявали в представите и въображението на автора в зората на Студената война. Цялата футурология на Бредбъри е преди всичко форма на социална критика. Впрочем причината защо писателските усилия на Бредбъри странят от научно-технологичната подробност може да се открие в една от темите на неговата критическа футурология: самата технология. Разказите от „Да опожаряваш, е наслада“ са особено последователни в скептичното осъждане на технологичния напредък като средство за разрешаване на проблемите на човечеството. Усъвършенстването на битовата технология в лицето на телевизията довежда единствено до интелектуален упадък, до унификация на поведението и потребностите, потискането на независимото и непредубедено мислене. Изобретяването на ядреното и водородното оръжие не осигурява световния мир посредством равновесие на военните сили, а довежда до взаимно изтребление.

Деструктивната потисническа употреба на технологиите обаче е единствено елемент от далеч по-сложна механика на властта. Нейната тирания е непосредствено свързана преди всичко с налагането на контрол над човешкото мислене. В антиутопичната проза на Бредбъри рационализираният държавен механизъм се е заел с пълното заличаване на всички форми на инакомислие, стремейки се към постигане на абсолютна сигурност и предсказуемост на личния и обществения живот. Бляновете на Великия инквизитор от „Братя Карамазови“ са се сбъднали. Тъкмо тук се поместват функциите на цензурата и книгоизгарянето в бъдещия свят. Държавният разум желае да доминира безпрекословно над всички сектори на мисленето и знанието. Всякакъв плурализъм на мненията, изказванията, поведението е забранен. Книгите биха могли единствено да подкопават налагания от властта свят, като създават и предлагат алтернативни светове, пробуждат самосъзнанието и провокират инакомислието, съхраняват и препредават хуманистичните идеали. Затова и в бъдещия антиутопичен свят литературните произведения трябва да бъдат напълно унищожени, а читателят трябва да се превърне в телевизионен зрител, т. е. в безволев и изпълнителен, духовно празен и верен на държавата роб. В името на търпимостта и мира всяка форма на отклонение, несъгласие, критика трябва да бъде изкоренявана. Търсейки обаче увеличаването на благосъстоянието, обезпечеността и свободата на обществото, човешкият разум стига до противоположния резултат: поробването на човека. Лишен от нравствено-ценностната опора на идеалите си, оголеният политико-технологичен разум довежда до унищожението на човека от… самия човек.

При все това Рей Бредбъри разписва и множество маршрути на отклонение, бягство или дори бунтуването срещу бездушния властолюбив разум и обедняването на мисълта. Той провижда най-значимите траектории на съпротивлението и свободомислието преди всичко в книгите и съответно при четенето. „Да опожаряваш, е наслада“ е книга във възхвала на книгите, но преди всичко във възхвала на класическите книги. Именно класиката се схваща като фундаменталния източник на критическо мислене и висок нравствен идеализъм, който би могъл да послужи за коректив на самозабравилата се политическа и технократична грандомания. Списъците на класиката и съдържанието им не остават неуточнени, в поредицата от разкази те биват изрично и поименно изброявани: Шекспир, Кийтс, Мелвил, Хоторн, Платон, Фройд, Ницше, дори Айнщайн и Нилс Бор… В някакъв смисъл списъците не просто изреждат литературната класика, а очертават един цялостен канон от образци на високонравствено поведение и интелектуална независимост. Несъмнено в класическите произведения и имената на великите интелектуалци Бредбъри припознава така нужния запас от морална и интелектуална енергия, който да бъде противопоставян на тираничния държавен контрол. Точно на този етап обаче може би трябва да се запитаме доколко все още можем така безрезервно да търсим мисловни устои в типовете на интелектуалеца или на писателя класик. Дали списъкът на литературната класика не е също толкова закономерен продукт на западната цивилизация, колкото и водородната бомба? Дали наистина класическите произведения са алтернатива на тираничната технокрация, или пък собствената им класичност е резултат от идеологическа дискриминация и насилствен подбор? Дали няма възможност зад постановяването на някого за класик да се крие цензурен акт или дори едно аутодафе? Дали интелектуалецът наистина въплъщава някакъв безкористно-обективен глас на истината и хуманността? Дали винаги можем недвусмислено да разграничаваме книгата и държавата, машината и човека, насилието и толерантността?

Много от тези въпроси, както и още множество други, залягат в сърцевината на прозата от „Да опожаряваш, е наслада“ и единствено четенето би могло да извлече (или да се въздържи да извлича) възможните отговори. С това обаче не се изчерпва значението на тази новоизлязла книга. Събрани наведнъж в цялостен том, разказите демонстрират поетапното оформяне на замисъла и идейното съдържание на „451 градуса по Фаренхайт“. Особено показателни в случая са двете включени новели – „Пожарникарят“ и „Много след полунощ“, двукратно проиграващи сюжетната структура, която по-късно ще получи окончателна разработка в прословутия роман. В перспективата на двете ранни новели романът престава да изглежда като продукт на спонтанно вдъхновение и съвършен замисъл и вместо това придобива вид на пореден етап от продължителен творчески процес. Бредбъри постепенно е отхвърлял едни компоненти и е добавял други, изпробвайки в различни конфигурации отделни елементи от проблематиката, от сюжета или от персонажите. По този начин прочитането на разказите и новелите, проследявайки корените на творческия замисъл за предстоящия роман, предразполага читателя към критическото осмисляне на литературната творба. А оттук – като цяло към мнителност спрямо произхода на нещата и усъмняване в безпроблемната им даденост. В този пункт писателският жест при селекцията на произведенията сам по себе си започва да отстоява тяхното послание, което, разбира се, по никакъв начин не отменя правото на читателя да се усъмнява тях. Поради което и ничие свободно време не би пострадало от прочита на този четивен по съдържанието си и полиграфически добре изготвен от издателство „Бард“ сборник.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори