Портал за книги, четене и литературна критика

Всичко за книгите

Виктор Пелевин

Любов към иронията. „Любовта към тримата Зукърбрини“ на Виктор Пелевин



Stolichna1Появата на „Любовта към тримата Зукърбрини“ изглежда повече от закономерна. Като се почне от откъслечните преводи на прозата му по списанията в края на 90-те години, Виктор Пелевин последователно се установява като може би най-превеждания и най-четен в България съвременен руски автор. Ще си позволя кратък обзор на неговото място в пазара на преводна литература у нас, доколкото това място е по особен начин своеобразно. Своеобразно е, защото по всичко личи, че произведенията на Пелевин са завоювали определена читателска публика (което обяснява издателската активност) и са придобили т. нар. култов статут, когато на терена на преводната литература (поне количествено) господстват преводи от английски език и/ или на автори от западноевропейските и северноатлантическите културни пространства. През последните десет-петнайсет години на български са излезли почти всички по-известни книги на Пелевин (като някои от тях дори са претърпели преиздаване): и емблематично-пробивните му ранни романи и повести от 90-те („Омон Ра“, „Чапаев и Пустота“, „Жълтата стрела“ и пр.), и по-новите му и дори най-скорошни произведения (показателен в случая е двутомният роман „Пазителят“, публикуван на руски през 2015 г., чийто първи том се появява на българския книжен пазар само година по-късно). Демонстрация на незатихващия интерес към Пелевин бива и издателската практика от последните години, през които почти ежегодно в България излиза от печат поне една негова книга: „Ананасов компот за прекрасната дама“ през 2013 г., „Батман Аполо“ през 2015 г., споменатият първи том на „Пазителят“ през 2016 г., а през настоящата 2017 г. са обнародвани цели две произведения: вторият том на „Пазителят“ и „Любовта към тримата Зукърбрини“! Както става ясно, последната книга от списъка е поредната халка в серия от преводи, представителна за наистина забележително завишения интерес към творчеството на Пелевин през второто десетилетие на българския ХХI в.

Поради огромната им популярност и пазарния им успех около произведенията на Пелевин е израснал и специфичен език за описването им. Сюрреализъм, будизъм, абсурдизъм, постмодернизъм, антиутопизъм, посттоталитаризъм са част от уталожения речник, чрез който тълкувателите се опитват да уловят странния, убегливо-невнятен свят на текстове като „Любовта към тримата Зукърбрини“. Жанрово недоуточнена, книгата повтаря една от най-характерните черти на Пелевиновото писане: хаотичното, нееднородно и многоизмерно преплитане на образи, стилове и светогледи, което е колкото многообразно, толкова и внимателно премислено. Трудно би било реконструирането на цялостен сюжет в подобно причудливо повествование. Самото то не търси органическа последователност и завършеност, самоописвайки се още на първата си страница по следния начин: „Тази странна книга съдържа три повести (едната непропорционално дълга) и обяснителен текст, който ги обединява в едно цяло“. Наистина жанровата неопределеност е една от многото „странности“ на книгата, но далеч не ги изчерпва. Тя е един от аспектите на цялостната и сложно организирана фрагментарност на книгата. Всеки един от съставящите я текстове, всеки един неин фрагмент е замислен като разказване за един от безкрайното множество възможни паралелни светове, сходни един с друг, но въпреки това всеки със специфични структура, обитатели и история. Като обединяващо звено на книгата все пак би могла да послужи фигурата на анонимния повествовател, т. нар. Киклоп, титла или прозвище от художествения свят на книгата, запазено за избрани индивиди, натоварени със задачата да крепят крехкото равновесие между враждуващите енергии на Вселената. Неговото основно призвание: да защитава различните светове от посегателствата на Птиците – въплъщение на една от враждуващите вселенски сили. Неговото прикритие: кабинет в офиса на информационния сайт „Contra.ru“, където терористът Бату се самовзривява. Подобно резюме звучи твърде отвлечено, безсъдържателно и посредствено, нали? Няма как да бъде иначе, тъй като сложната тайнственост на „тази странна книга“ не позволява синтетичното й съкращаване до една-единствена фраза. Едновременно с това резюмето не е и достатъчно точно. Всъщност изображението на постоянно конфронтиращите се вселенски сили по протежение на книгата непрекъснато търпят разнопосочни промени, които всеки път обогатяват, умножават и разколебават неговия облик. Нееднократно например това изображение се отлива във формите и механиката на видеоигри като „Angry Birds“ и „World of Tanks“, което по особен начин цялостно иронизира сюжета. Така читателят бива изправен пред въпроса: дали монументалният сблъсък на метафизични противоположности не би могъл в някой друг паралелен свят да се окаже обикновен отпечатък от нищожна, смеховито-фриволна виртуална игра? Дали Птиците, привидният „отрицателен герой“ на книгата, са тайнствена космична сила, или пък двуизмерни фигури от компютърна игра, или пък… и двете едновременно? Несъмнено въобразяването на света като компютърна игра отвежда към една важна тематична линия, която служи за обединително звено между отделните текстове, а именно: взаимовръзката между човека и електронните технологии. Произведението разиграва тази тематика най-вече посредством образа на Кеша – пристрастеният към интернет, социалните мрежи и високите технологии интернет журналист. Неговият образ – подобно този на Птиците – бива раздвоен между обикновено-битовото и езотерично-метафизическото, между комичното и трагичното и в крайна сметка между възможните светове на отделните повести.  В един от текстовете героят е смехотворно изобразен като типичния заядлив посетител на интернет форуми. В друг от тях неговото име вече назовава човешко същество, впримчено в света на мрачното антиутопично бъдеще, където неговият живот сякаш бива напълно контролиран и програмиран от технологично изградена симулативна виртуална реалност. Може би именно тук се крие и едно от обясненията на озадачаващото заглавие на произведението, което общата култура на читателя на първо четене би свързала с комедията на Карло Гоци „Любовта към трите портокала“ и вдъхновената от нея опера на Прокофиев.  Описвайки мрачната тирания на бъдещето, книгата използва непонятния неологизъм от заглавието на книгата („зукърбрин“: смесица от имената на интернет магнатите Марк Зукърбърг и Сергей Брин): „започнаха да наричат зукърбрин непостижимата всевиждаща сила от другата страна на десктопа и фейстопа“. Зукърбрините са трите тайнствени, машинни управляващи сили на антиутопичната „трипартийна закрита демокрация“, които упражняват тотален психологически и политически контрол върху човечеството посредством усъвършенстваните дигитални технологии. Повестта за „бъдещия“ Кеша сякаш представя един гротескно хипертрофирал вариант на пристрастеността на „настоящия“ Кеша към интернет развлеченията и високите технологии. Ключовият въпрос, който се разгръща в двата случая и който бележи много други страници от книгата, е тъкмо до каква степен технологичното оборудване произвежда и определя човешката природа. Или може би човешка природа не съществува, или поне не би могла да се открие извън технологичните й приставки? Възможни ли са самостоятелното човешко мислене и самосъзнанието, или те са единствено продукт на виртуална симулация, която може да бъде програмирана и управлявана необезпокоявано от овластените? Могат ли човешкият разум и човешките възприятия да се претопят изцяло в дигиталните порстранства на софтуера?

Със сигурност тези въпроси задвижват потоците на текста не по-малко, отколкото обобщаващия въпрос за познаваемостта на света и множествеността на вселените; може би дори тези въпроси са неразчленимо взаимосвързани. Киклопът – призванието на повествователя в „Любовта към тримата Зукърбрини“ – се отличава със способността си да провижда и прекосява границите на времената и пространствата в безкрайно многото възможни светове. Образи и теми се повтарят многократно и всеки път повторението им ги разкрива в алтернативен повествователен порядък, натоварва ги с различни характеристики и размива ясните очертания на идентичността им. Светът се разпада в множество от несъизмерими светове. В един от тях Бату е самоубил се радикален ислямист, във втори – борец за свобода, в трети – обикновен невзрачен гражданин. Човекът няма една-единствена идентичност, а безкрайно множество възможни идентичности, пребиваващи в безкрайно много паралелни светове, които отказват да се сработят в хармонично единство. Оттук сякаш възниква всеобхватната и донякъде скептична ироничност на Пелевиновия текст. Щом времепространството на всеки видим свят има неограничено количество двойници в безкрайна мултивселена, то тогава познанието за света е винаги ограничено, непълно и откъслечно. Дали човекът не е хванат в една лъжлива привидност? Ако вселените, техните времена и изпълващите ги неща са безкрайно много и няма нито оригинална, нито последна вселена, то тогава не започва ли всяка отделна вселена да изглежда виртуална и някак си изкуствено симулирана? Дали тогава би съществувало все още строго разграничение между паралелните реалности и виртуалните реалности? Всевиждащият Киклоп е двойник на самия Пелевинов почерк, който с неотменната си ирония развенчава всяка самоочевидност на здравия разум и всяка широковъзприета догма, демонстрира тяхната виртуалност, но същевременно с това отказва да припознае някаква автентична същност на света и нещата. Подводните пластове на произведението не възвеличават „любовта“ или дори безрезервното обожание към зукърбрините, а преди всичко иронията и нейното скептично отдръпване от света и нещата. Разказването на Киклопа не търси любовно сливане с нещо от света чрез чувството или пък изнасяне на морализаторски притчи, а някакво умъдрено и присмехулно отшелничество на разума. Подобна проблематика и подобна писателска стратегия не е чужда нито на предишните творби на Пелевин, нито на добре известния му интерес към будистката мисъл, нито пък би изненадала тези, които виждат в него образец на т. нар. постмодернизъм.

Това са само известна част от възможните начини за четене на „тази странна книга“. Единствено читателите биха могли да разплетат или пък допълнително да заплетат сложните нишки на Пелевиновата ирония. Дали предполагаемото разпалване на издателско-читателския интерес към Пелевин би вменил, съживил или пък подсилил у публиката една любов към иронията, която твърде лесно и твърде често пада в жертва на лековат и безболезнен наивитет?



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори