Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

Топлото човече

Гравитация на въздишките



mk
Ако появата на нови книги за деца преди Рождество е банална маркетингова практика, появата на хубави нови книги за деца преди Рождество прилича на скромно чудо, отделило се от общата магия на празника.

Краят на миналата година ни подсети, че по Коледа чудесата не са невъзможни. Направи го с най-новата книга на Мая Дългъчева „Топлото човече”* – събрала в компактно цяло седем модерни приказки, обединени от обща експозиция, общи герои, обща емоционална атмосфера и обща ценностна ориентация. В нея ще срещнем всичко онова, което специфизира досегашната детска проза на авторката – изчистените сюжети, дълбоката лиричност на повествованието, неагресивния, деликатно подсказан хумористичен детайл. Зад стилово разпознаваемия образ на писателката обаче присъства една по-различна творческа фигура – по-мъдра, по-проникновена в проблемите на детството и като че ли с по-ясни позиции относно отговорностите на литературата за деца като средство за общуване между поколенията.

Топлото човече“ е талантливо написана, умна и затрогваща детска книга, която не се опитва да печели читатели, кокетирайки с естествената детска предразположеност към забавата. Тя търси вниманието на публиката си, като предлага разговор по въпроси, които тревожно вълнуват малките, но по които възрастните обикновено отбягват да разговарят с тях. Вдъхновена от подобна комуникативна амбиция, книгата достъпно, с утешителна интимност  и без фалшив оптимизъм споделя с децата тайни за умирането и за безсмъртието, демонстрирайки забележителна интуиция към особеностите на детските отношения със смъртта („Точка с мустаци”, „Бабина приказка”). Тя съчувствено преживява болезнените семейни драми, отекващи в детската душа с емоционалните тонове на тъгата, на усещанията за вина и изоставеност („Вълнени чорапи за снежния човек”), не се бои да проблематизира ранната детска ревност към по-малките братя и сестри, които ти крадат приказките и прегръдкитеВчера майка й гушка бебето цял ден, а нея само четири пъти („Как се избелва черна овца”), да се взре в нелеката участ да си различен в една общност с все още не съвсем преодоляно биологично отношение към нормата („Пинго”) или да извади на показ подценяваните от възрастните детски страхове от общността на връстниците, основани на риска от отхвърляне, от присмех и унижение („Розов печат”, „Добре дошла, Емили”).

Топлото човече“ е добра детска книга не просто защото е написана добре, не просто защото е отзивчива към сериозни и важни за децата въпроси, а и защото им дава решения, съобразени с онази присъща на психиката им особеност, белязана от желанието за непременно финално тържество на доброто. Неслучайно сборникът жанрово събира приказки. Приказката е непревземаемата територия на доброто, надеждно охранявана от всепобедното оръжие на вълшебството.

И в книгата на Мая Дългъчева победите на доброто имат своя вълшебен герой. Това е необичайното Топло човече, което има спорен адрес, спорен аромат и неоспорими способности да лети и да става невидимо, когато се налага. Най-безспорното му качество обаче е функция на контакта му с другите – става ти странно топло, щом се появи.

Книгата разгръща класическите метафори за топлината и студа като преносни знаци за човешките отношения. Вълшебната персонификация на топлината във фигурата на назования с качеството й герой е елемент от приказния код, с който книгата търси адекватно общуване с обозначените си читатели.  Подобен герой е нужен, за да аргументира с доводите на жанра идеята, че доброто е действено и вездесъщо. Иначе, и това е една от най-ярките сполуки на творбата, вълшебните способности на Топлото човече практически нямат пряка причинност по отношение на доброто. То възниква от обикновени, делнични неща – усмивка, прочетена докрай приказка, доброжелателен надпис с шарени букви, малко бебешка пудра – в които не се крие нищо магично, но които раждат магия. Антигравитационна. Защото могат да обръщат посоката на детските въздишки, да олекотяват тъжните и да ги насочват да летят нагоре, нали знаете, тъжната въздишка е тежка, пада надолу и сякаш те дърпа след себе си. А щастливата е лека – лети нагоре и сякаш те дърпа след себе си.

Топлото човече не е тъждество на доброто, то е негов носител, но преди всичко негов вълшебен помощник, натоварен с функцията по разкриване и стимулиране на конкретните му прояви. Защото – доверително споделя текстът – доброто живее във всеки човек, голям или малък, трябва само някой да го отключи или да го открие пред другите, за да се роди вълшебният ефект на топлината.

Без да подчертава възпитателните си намерения, книгата на Мая Дългъчева умело отдалечава понятието за добро от зоната на първичното му, зависимо от усещането за сигурност на Аза, детско разбиране и го полага в адекватната му етична смислова сфера. Тя го представя изцяло като аспект на човешките отношения, а за негово необходимо условие сочи общуването.

Съсредоточена върху детските личностни контакти – почти в еднаква количествена степен върху тези в семейството и върху тези в общността на връстниците – „Топлото човече“ все пак издава деликатно пристрастие към контактите, които възникват в семейството. Една от най-хубавите приказки в сборника (и любимата ми) е посветена на интимната връзка между внук и баба. Творбата е тиха, елегична, но убедена в стойността на ценностите си възхвала на взаимната обич и доверие между деца и възрастни, на тяхната обща потребност един от друг. Съзнателно поетизирайки тези отношения, „Бабина приказка“ същевременно не подценява възможностите на своите читатели и не им спестява признанието, че всяка връзка е бременна със своето прекъсване. Тя обаче бърза да добави, че притаената в бъдещето тъга от загубата не е основание за отказ от прекрасните мигове на нейното протичане в настоящето. Защото тези мигове оставят спомени, които обезсмъртяват прекъснатата близост, придават й съкровена трайност.

Точно така Топлото човече утешава Томи, който тъгува по починалата си баба:

Я, тук баба плете шал за Томи! Този шал ще топли много, казва, защото попива топлото от пръстите й. И вярно – колкото и да е въртян в пералнята Този шал, топлото от пръстите й още стои!

Тя духва върху ожуленото коляно и издухва болката! Бабите правят магии, казвам ти!

Тя прави гробче и погребват с Томи котето. И когато съседната баба предложи да му подари друго коте, баба каза „Не!“ Защото никое Друго коте не може да стане Твоето коте! (…)

Тя чете приказките от началото до края. И никога не прави оня номер с прозявката, наречен „Другатаполовинаутре, моето дете…“

Защото тук вече побелялата Шехерезада не разказва (в случая не чете), за да избави себе си, не разказва дори и заради самата приказка, тя разказва, за да увери своя внук в непоколебимостта на интимната им връзка, да потвърди с отдадеността си, че благодарение на тази връзка всеки един от тях е уникален, защото да принадлежиш на другия, да бъдеш нечий, не в смисъла на притежание, а като двустранна отговорност, те откроява сред множеството и те прави единствен. То е като с котетата, казвам ти, никоя Друга баба не може да стане Твоята баба…

Попил паметта на традицията (в книгата дискретно, но ясно се долавят литературните гласове на „Хиляда и една нощ”, на Андерсен и на Екзюпери), приказният сборник на Мая Дългъчева е съзвучен със съвременните тенденции в развитието на детската литература. Той е глобално отворен в своята проблематика и в ценностната си фокусираност и тази негова отвореност е подсказана още на сюжетно ниво. Имената на героите (Нико, Томи, Бено, Мерле, Грета, Ксава, Андре) и липсата на топоними могат и да подразнят някои читатели с по-традиционни представи за родното, подвеждайки ги да тълкуват тези обстоятелства като знаци, които обслужват идеята за един глобализиран, мултикултурен свят, оспорващ уюта на национално домашното. Подобен прочит обаче не би бил особено коректен, защото тези знаци всъщност подкрепят преди всичко идеята за универсалността на разказаните сюжети за детството. И за универсалността на характеристиките на доброто.  Да оставим, че са и жанровоприсъщи на приказката.

Топлото човече“ е същевременно творба, родена от модерната представа за детство, и творба, която обслужва тази представа. Тя е избрала да разговаря с невръстните си читатели за нещата от живота, скептична както към носталгичния мит за детството като безметежна Аркадия, така и към педагогическата му (на детството) версия, виждаща в него единствено подготвителна фаза за „истински“ утрешен живот. В книгата на Мая Дългъчева живее реалното днешно детство, случващо се в големия общ свят, обитаван от деца и възрастни, с общите социални проблеми, екзистенциални тревоги, съкровени желания, лични триумфи и загуби. Това обстоятелство заедно с несъмненото естетическо обаяние на текста обуславят и липсата на практически граници във възрастовия диапазон на читателската й публика. Без да губи връзката с обозначения си адресат (заради жанровия избор, вълнуващите го теми, достъпната и сдържана форма на тяхното поднасяне), книгата изкусително примамва като читатели и възрастните, колкото и странно да изглежда, с почти същите аргументи. Защото, струва ми се, възрастните четат или биха чели тази книга не с обичайната им извинителна (за да разберат по-добре детето си) нагласа, а защото имат не по-малка нужда от съпреживяване на доброто. Нали не само децата въздишат. Възрастните също имат своите тежки въздишки – онези, които те теглят надолу. Да бъдат лишени от гравитация и да се обърне посоката им, очевидно не е невъзможно. Понякога за това са необходими усмивка, прочетена докрай приказка, доброжелателен надпис с шарени букви, малко бебешка пудра…

Понякога просто една хубава книга.

*По мое мнение добрите нови български книги за деца, излезли в навечерието на Коледа, бяха най-малко две, като освен творбата на Мая Дългъчева бих отличил и „Майстори на феи“ на Весела Фламбурари.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори