Портал за книги, четене и литературна критика.ВСИЧКО ЗА КНИГИТЕ ПОДКРЕПЯ ПРЕДАВАНЕТО "ДЕНЯТ ЗАПОЧВА С КУЛТУРА"

Всичко за книгите

гладният прилив

Преображения на човешкото и отвъд него



mk
В „The Great Derangement“ (2016), първата нехудожествена книга на Амитав Гхош, индийският писател се захваща с може би най-големия проблем на съвремието – промените в климата. Гхош подхожда към него от гледната точка на романист, който е осъзнал, че наличните му инструменти сякаш вече не са напълно адекватни за работа с реалността, че формата на модерния роман може би фундаментално ограничава хоризонтите на мислимото в литературата.  Макар и да изхожда от този уж тясно дефиниран стремеж да разбере по-добре собствения занаят, книгата бързо го отвежда към всеобхватни размисли за съвременната човешка цивилизация в нейната цялост. Там той открива здрави връзки между рождението на модерния роман и статистиката, която прави реалността измамно предсказуема; между колониализма и дискретизацията на света, която позволява установяването на граници – една глобализираща и тотализираща система, която изтласква неочакваното и необичайното от предния план на изкуството и го замества с предвидимото буржоазно ежедневие. Климатичните промени свалят булото на тази илюзия – светът е далеч по-необятен и трудно обясним, населен с много повече разказвачи на истории, неговата същност е промяната, човечеството е нищожно малко, макар и от височината на кулите от слонова кост това да не изглежда така.

Гладният прилив“ (2004) е роман, в който Гхош явно вече се е бил потопил в тези плашещо необятни въпроси, пък макар и все още полусъзнателно, със същите онези малко счупени инструменти. Това не е история за глобалното затопляне, но много от изобличените от него противоречия присъстват в нея, даже сгъстени и фокусирани в централната художествена фигура на романа. Тази фигура е Сундарбан – най-обширната мангрова гора на планетата, простираща се на територията на съседните Индия и Бангладеш. Насред нея Ганг се влива в Бенгалския залив и в рамките на броени дни цели острови, покрити с мангрови дървета, могат да изчезнат под водата или пък да се разкрият неочаквано изпод нея. Сред горите бродят бенгалски тигри човекоядци, във водата се носят крокодили с размерите на лодки, милиони раци почистват дърветата. Главните герои на романа са хора, но в постройката му техните действия и драми биват разплетени и вплетени наново според логика, която надхвърля чисто човешкото. Сундарбан, както пише Питър Матиесен, е мизансцен със свой собствен живот и като такъв се превръща в мощен литературен инструмент, зануляващ илюзията за обозрими и предвидими граници.

Привидно „Гладният прилив“ е нещо като приключенска история, в която неколцина случайно събрани от обстоятелствата герои се впускат по следите на редкия и слабо изучен иравадски делфин. Пия е млада и идеалистична американка от индийски произход, дете на сиатълски имигранти и наскоро дипломиран китолог, която пристига в сундарбанската местност за кратко проучване и събиране на данни. Канай е на средна възраст, слабо съзнава собственото си високомерие, живее в Ню Делхи, където ръководи успешна фирма за преводи; към Сундарбан го води молба от леля му – да прегледа ненадейно намерена тетрадка със записки на отдавна починалия ѝ съпруг, адресирана изрично до Канай. Фокир е млад рибар от местните острови, самобитен и чепат; той страни от хората и е далеч по-близък до реката и морето. Тримата заедно поемат на пътешествие в Сундарбан, което променя из основи всеки един от тях. Основният сюжет е точно толкова прост и въпреки повърхностните прилики със „Сърцето на мрака“ на Конрад и „На гости в Индия“ на Форстър, крайната му цел е коренно различна.

Важна концепция в романа е тази за мохона – сливане: „не само събирателна точка на много реки, но и кръгово движение, което хората могат да използват, за да преминават в най-различни посоки – от страна в страна и между вярвания и религии“. Тези сливания са както физически – уникалните солено-сладководни екосистеми на постоянно менящата се Сундарбан, така и абстрактни – разтварянето на границите на националната държава, когато бангладешки имигранти заселват остров Моричджхапи през седемдесетте, или пък на кастовите разграничения по време на утопичните експерименти на сър Даниел Хамилтън в Бенгал през началото на 20. век. Тези истории са предадени не толкова с инструментите на модерния роман, а през по-стари форми на разказ: предания, митове, исторически справки, анекдоти за развитието на науката и естествознанието, записките на чичото на Канай. Въпреки малкия брой герои и наглед простичката сюжетна сглобка, историите се роят неумолимо и не спират да търсят излаз една към друга, така че да направят невъзможно да се каже за какво точно е романът. Може би защото той не е за едно определено нещо или съсредоточен върху конкретен сюжет. Целта му е друга, a именно да сложи на фокус един забравен тип познание – контакта с не-човешкото и потенциала за радикална трансформация, който този контакт прави възможен.

Човешките герои в „Гладният прилив“ са по-скоро скучни, в никакъв случай не са окръглените персонажи, типични за модерния роман. Няма психологическо задълбаване в характерите им, които си остават „плоски“. Нещо, което обаче не е задължително лошо и в случая е по-скоро търсен ефект. За сметка на това, Сундарбан се превръща в сюжетен актант, какъвто надали би намерил място в повествование, организирано около т. нар. „дълбоки персонажи“. Смразяващият рев на тигъра, играта на делфините, говорът на самата кална земя, апокалиптичните циклони, които връхлитат Бенгалския залив – всички тези не-човешки присъствия изпълват пространствата на романа, цяло гъмжило от призраци от пред-модерността. Преди петнадесет години Гхош като че ли все още не е бил напипал най-подходящите повествователни прийоми, с които да пресъздаде съвсем убедително тези срещи – има известна скованост и опосредстваност в тях, сякаш се е лишил преждевременно от дълбоката психология на героите си, без да разполага с адекватен заместител. Сриването на типичните за романа йерархии на разказ обаче отварят пространство за мислене на друга добре забравена категория на опита – колективното преживяване на реалността.

Хората в „Гладният прилив“ – и Пия, и Канай, и Фокир – са най-вълнуващи именно когато заедно взаимодействат със света или му устояват. Тези моменти са ярко подсилени от затруднените обстоятелства на комуникация: Пия не говори бенгалски, Фокир – английски, Канай е преводач с познания за шест езика, ала ревнува младата американка, а тримата имат толкова различни светогледи и опит, че понякога читателят може да се запита иронично дали самите те не са от различни биологични видове. Моментите на истинска комуникация между тях обаче са именно онези, които придават тежест на романа, а са и някои от най-драматичните за историята. Тогава Сундарбан е най-жива и непредвидима, тогава мохона изглежда възможно и по отношение на щрихираните в романа мечти за справедливи общества и пълноценно живян живот. В тези мигове текстът говори убедително, че съществува някаква дълбока и фундаментално споделима реалност, която далеч не е достъпна единствено за човешкия разум (при това от западноевропейски тип). Тогава всъщност „Гладният прилив“ прилича също толкова на поезия, колкото и на романова проза – и може би в това е най-големият му успех, впоследствие отвел Гхош още по-надалеч в литературните и естествоведски изследвания.

По думите на ключовия и често цитиран в романа Рилке: „Животът в преобразяване се живее“. Дано получим шанса като читатели да проследим преображенията на Гхош като романист, защото търсенията му са съвсем навременни и твърде наложителни.



Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Партньори